Пожелавам си тази да е най-хубавата вълшебна Коледа която съм имала някога до сега.

pinking

-Височко си се качила.
Долавям намек за присмех,опитва се да се шегува може би...
После очите му студенеят както обикновено...
-Нали знаеш,колкото по-нагоре вървиш,толкова по-сам оставаш.....
Всъщност,виждам че не си и и изненадана,значи вече знаеш...
-Как върви,-тупва ме по коляното,добре че уцелва здравото коляно,защото рефлексите ми са по-бързи вече от мисленето,и тогава щях аз да му тупна един,зрав прав...Мразя да ме потупват,пощипват,попипват,без значение кой и по какъв повод।Удрям.Понякога съвсем не на шега....Донякъде възпитанието ме кара да се въздържам,но не винаги,уви...
-Изглеждаш много отдалечена напоследък।Една такава притихнала...Чак добивам чувството,докато те гледам,че около теб има някакъв мехур плътна тишина.Изглежда като дебел пласт изолация....
Усмихвам се в себе си...Догажда се,отворкото...Няма какво да ми разгадаваш,нищо не крия,там е работата,а си умираш от желание,да имам нещо за разгадаване...

Ех човече,колко малко можеш да знаеш за мене.За щастие.....
Бих могла да съм ангел,фея....Бих могла да съм и масов убиец по дяволите.

Този свят ме ужасява,натъжава отвращава,и все по-често си представям ,че съм в един друг,по-добър по-красив свят...

Дъждът вали отвесно.Остър,леден като забиващи се малки игли право надолу.Чувам го как шумоли пробивайки листенцата на тревата...
Жълтата роза се е свила,покафеняла премръзнала....Винаги я оставям да цъфти докато има сили...Дори в снега...
Времето е в гадно настроение.Като моето..
Сънувам синя къща ,ярко бели стени,синя пейка -люлка,сини теракотени кашпи с чимшири и мушкато,зелена трева....

Навън е мъгла...
Колата кротува на тъмно в гаража....
Обувам си пантофите на босо и шляпам в локвите по двора.До гаража.Отварям вратата и ме лъхва студена миризма на гориво и масло...
Погалвам студената броня...
Не днес любима моя,не днес ще направим поредното пътешествие само аз и ти....
Искам да има слънце...
Може би сняг,но непременно и слънце...
Не мога да живея без слънце....

Уютно ми е।Седя си на високият стол пред статива,в любимата ми китайска пижама с дракони....Опънатата коприна трепка от движението на въздуха,трепти като мембрана,като мъничко сърце,дори когато дишам...Трепти в очакване да сложа щрих върху й,да я оцветя,да я напоя с емоция и форми...
Ръката ми лежи отпусната на коляното.Сякаш няма капка живот в нея,никакъв стремеж към полет,в това мое отмаляло крило,никакъв порив към платното и цветовете...
В душата и очите ми се леят потоци,искрящи реки цветове,морета цветове се плискат навсякъде около мен,и може би точно за това,не намирам причина да ги хвана и да ги сложа върху платното или хартията...Живея сред непрестанни водовъртежи движения и цветове....
Прекрасни...
Красимир смята,че докато съм била под упойка съм реагирала на всяко докосване на инструментите...Каза че в един момент бил истински притеснен,защото съм говорела,с отворени очи под пълна анестезия,съм възклицавала за преливащи над мене цветни движения форми и сияния....
Как да му обясня,че от детството си още,щом вдигна висока температура,или по друга някаква причина изгубя съзнание,започвам да виждам хората като цветни двежещи се фигури,преливащи в ефирни неописуеми цветове....Виждах ръката на мама ,ярко огнено-оранжево-червена,как се спуска към челото ми,и ме изгаря,мятах се в леглото и виках,мамо,пари ми,пари ми... Помня ръцете на маминка,докато ми сресват и сплитат косата॥Сухите ръце на старицата излъчваха тъмно-синьо сияние,виолетово понякога,черно-индигово на моменти...Разпознавах го като дълбока тъга,но и успокоение...Докосването на пръстите й до косата ми я връщаше в дните,когато била млада и сресвала лъскавите черни коси на Дорето,непокорни като самата Дора,косите се изплъзвали от фиби и кордели,не стояли събрани в плитка,за това я подстригвали късо,прилично,на късо френско каре...Преди да видя снимка на Дорето,я бях видяла през пръстите на майка й...Татко не ми повярва...Твърдяха че много приличам на нея...
Разказвах му,за едно мургаво тънко момиче,с големи кротки черни очи,с късо подрязана лъскава черна коса,и тъмносиня баретка кокетно килната настрани....
Тати реши че съм намерила някъде нейна снимка и ми се скара,да не пипам в нещата на маминка....Не бях виждала снимката...
Време след това,един ден ми я показаха,бях много развълнувана,защото я познах,но нямаше как да им обясня къде съм я виждала...В спомените на пръстите на маминка...
Днес се сетих за Дорето,заради пианото,заради дъждът навън,заради яката от черна лисица,заради самотното платно оставено на статива,заради повяхналата навън жълта роза,заради една многопъстра копринена рокличка,която много обичах някога,изпъстрена с виолетови теменужки и розови кошнички,рокличката на Дорето...
И тогава ми се приисква да чуя гласовете на маминка и татко,да е пак светъл топъл ден от детството,да ми сплитат плитките и маминка да се чуди как може да ми е толкова червена косата,да я опъва и приглажда дотолкова,че чак да ми се дръпнат очите...
Помня че търпях с прехапани устни,и още щом се откопчех от строгата й ръка и изтичах на улицата при децата,още по стълбите измъквах всички фиби и ластици и кордели от косата си....
Идват празници...
Знам какво ще купя на Кристина,стига да успея да го намеря в магазин...
Знам че няма да купя подаръци на никого другиго,освен на децата,само те заслужават радост по Коледа...
Знам че всичко което искам е винаги на път към мен,аз само трябва да го дочакам...
От три години насам,за първи път не се чувствам тъжна...
И никой не ми липсва...
А това е добро.

Ще се научиш ли някога,че Потока е Един।
Че случването на всяко нещо е според мислите и емоциите ти।
Че неслучването на желаните от теб неща е според мислите,емоциите и допускането ти॥
Вселената се разширява безкрайно,а заедно с нея и твоето безсмъртно същество...
Не си тук,за да поправяш света...Така че,остави на мира онова което не харесваш,и се съсредоточи върху другото,онова което искаш да бъдеш,имаш ,правиш...

Едва ли някой вярва,че се занимавам само с талашите за които от дълго време пиша из блога.
Истина е,не се занимавам.
Умът ми е ангажиран с далеч по-различни и сериозни неща от това,че някой си бил ме отрязал,или че съм се почувствала недооценена,неправа,недобра несмислена.
Истина е също така,че отдавна не съм на бързата писта.
Дали бях уморена,дали имах нужда от почивка и от панорамно оглеждане на изминатото,не се наемам да мисля.
Факт е,че съм на път да се кача на пистата...
Останали са ми най-добрите приятели,дядо корбюзие,баба арнолд,филип който неволно ме върна към френският език и ми припомни една изтрита от историята идентичност.Върна ми оная чувствителна личност която бях отдавна,заета с творчество,рисуване математика и архитектура.
Накара ме да се видя отстрани,да си спомня колко съм се отдръпнала от себе си,как съм допуснала да ме натрошат на късчета,да ме накарат да намразя онова което някога е изразявало същността ми.
филип ме върна към себе си,оная която обичам,оная която не се предава без бой,и винаги знае,знаела е,че истинската свобода е да търсиш щастие във всичките му форми.Подреждайки хаоса в рими и ноти,рисувайки,танцувайки.
Припомних си колко е влюбена същността ми в играта на пространствата,във въздуха и в целият живот...
Скептикът у мен не спира да задава въпроси,как някой като него,успява да ме накара да бъда себе си,а онези уж влюбени в мен ме докарват до ръба на унищожението.
Отговорът е само един...
Филип е истински обично същество.
А другите са просто влюбени и в идеята да притежават нещо като мен...
Обсебващи и обсебени,и отмъстителни заради невъзможността да покорят душата ми....
как да затвориш в буркан лъч светлина.......
Другата светла личност в пътя ми днес е Красимир.
Божи пратеник е той,моят сфинкс с огнено сърце и лекуващи ръце...
Фантастичен невероятен,безсрамно добър в професията си,невероятно перспективен,ангел.
Заради хора като него си струва да правиш усилия,миг след миг,ден след ден,час след час за да успяваш,да напредваш,да ставаш все по-добър,и като човек и като професионалист....
Такива като тези двамата,ме карат да искам да съм най-добра във всичко.И ме карат да мисля,че обичам целият свят.

Не пишеш вече,казва.
Не намирам при тебе нищо за четене,нищо върху което да размишлявам.
Нищо което да ме забавлява или разсмива.
Не пиша вече.
От години не пиша.
Мислите ме връхлитат изневиделица,цели потоци мисли строени подредени стройни и смислени,и докато седна над клавиатурата всичко се е изпарило от главата ми,мислите са избягали отишли са да обитават един по-добър(надявам се) свят....
Тия дни установих колко по-леко и мирно и тихо живея когато не мисля и не се тревожа за нищо...
Боже ,че да бях се сетила по-рано...
Ноо...понеже не съм се сетила,така си и карам.
Мислене,тревоги пак мислене,пак тревоги притеснения,и накрая...се събуждаш една сутрин и разбираш че си се ппревърнал в някакъв нещастник.
Отчаяните съпруги пасти да ядат...


Внимавай за твоите мисли, защото те ще станат твои думи.
Внимавай за твоите думи, защото те ще станат твои дела.
Внимавай за твоите дела, защото те ще станат твои навици.
Внимавай за твоите навици, защото те ще станат твой характер.
Внимавай за твоя характер, защото той ще стане твоя съдба.


През голяма част от времето се опитвам да спазвам един принцип-простота.
Следвай простички правила,бъди максимално чист от излишества и труфила и просто върви в пътя си,който те води...
Понякога се уморявам,отчайвам...
Заплесвам се по шарении и по обещания,после преболедувам и продължавам напред с простите истини и истинските неща...

толкова засега.
като се върнат мислите,че пак ми избягаха ще продължа...

Война или победата над моето алтер-его.

Модерно е днес да твърдиш че имаш алтер-его.
Сякаш ти самият не си напълно достатъчен на света,та има нужда от шизофренните модни бълнувания използвани като оправдания за собствената ни липса на кураж,да сме каквито сме.

Ти разбира се,Филипе,си разумен човек.
По-разумен от мнозина определящи себе си като традиционно нормални,редовни или каквито там дефиниции им харесва да си прикачат.
Ти скъпи мой,демоне,любимо мое чудовище,ти би могъл да се изправиш гол пред целият свят,защото нямаш алтер-его,нямаш нужда от лъжи и оправдания,нямаш нужда от броня,нито дори от страх,че другите можели да не те приемат,да те осъдят,да те ругаят и отхвърлят.
Не скъпи мой,ти си единственият човек,който си заслужава усилието да бъде търпян за приятел.
Всеки друг,включително и аз самата,не струвам,със заровената в проблемите и глупостите на съвремието глава,и глуха и сляпа за смисъла на истинското съществуването и истинската ценност на любов като твоята.
Е,може би съм поне малко заслужила,щом провидението ме дари с близък като теб.
Изкушавам се да се лаская с подобна мисъл.

Писма

Ти си романтик.
Пишеш ми писма на хартия.
По две на ден.
Сутрин и вечер.
Описваш ми подробно всяко свое преживяване.
Разказваш ми за алеите в парковете в които се разхождаш.Описваш ми цветята,така сякаш стоя пред всяко от тях и мога само да протегна ръка и да докосна листцата на някое с пръсти.
Чрез теб усещам движението и туптенето на живота.
Нещата придобиват форма и цвят.Оживяват.
Старомоден си.
Обичаш масала с мляко,като мен.
А аз обичам да пием заедно,обичам да гледам как приготвяш чашата ми,чаените листа и малките ронливи бучки тъмна захар.Обичам да плъзгам върха на пръста си по златният ръб на чашата
и да се вслушвам,да гледам как млякото превзема чая на малки бели вихри водени от лъжичката.
Обичам да гледам как отпиваш от чашата си,и ме гледаш над ръба й,облечен в купената ти от мен риза..Радваш се като дете на нещата които ти избирам.А това топли.Правиш ме щастлива.
Мъничко,по мъничко,капка след капка и жест след жест.
А аз неусетно се привързвам към теб.И в мига в който го осъзнавам,изтръпвам,защото знам какво ме очаква когато заминеш окончателно.Глуха и сляпа пълна самота...

Ти си сякаш едно друго мое аз.
Излягам се на леглото си,и сгушена чета редовете зографисани по тънката светла хартия.
Мирише на теб.
На тютюн,и на парфюма ти.Сякаш виждам как седиш срещу ми,с подпряна на ръката брадичка и ме гледаш замислено и дълбоко.
Има много обич в погледа ти към мен.
Има много нежност в жестовете ти,във всяка мъничка проява на внимание.
Присъствието ти в живота ми,ме извади от онова странно и тягостно вцепенение в което бях изпаднала.
Предизвика у мен болезнена поява на спомени.
За жестове,за думи за усещания.
Плаках с часове,а ти мило ме утешаваше,защото твърдиш,че разбираш какво ми е.
Уверяваше ме че нямам вина.
Че се случва на всекиго да не може да направи избор,или да вземе решение.
Уверяваше ме,че щом така съм решила,значи така е било най-добре за собственият ми път.
Уверяваше ме че имам страхотно дете,заради което си струва да се откажа от мнозина..
А после замина.
Сега посягам към купичката мед и сълзите преливат от очите ми.
Започнах да плача,непрестанно,и нощем докато спя.И в банята под душа.
Но знам че така трябва.
Сълзите ще измият от мен всички спомени,ще уталожат болката,дори могат да заличат белезите.
Но няма ли да рухна най-сетне,защото болката е непоносима.
Светът е кух и празен,а аз наистина не разбирам
кому беше нужно всичко това..
Знам че хората които сме обичали,са онези които бихме могли най-силно да мразим.
Заради причинената болка.
А други хора.Съвсем без вина,ще дойдат да лекуват нанесените ни рани,и да изкупуват чужди грехове.

Чета разни бубулинки и се смея.
Развеселяват ме.Забравям за валидолите по всички възможни чекмеджета...
Смея се на роптанието на девойката,че не можело да ходиш със сандали с лепки и да си въобразяваш,че си сериозен човек.
Ба си несериозният човек съм значи!!Освен сандали с лепки,други май нямам,не се гримирам,не обичам маркови дрехи и въобще не се старая за вида си,не ми пука,кой как бил ме възприемал.Е,обикновено съм чистичка и спретната,не мога да търпя да съм с нечиста коса или мръсни нокти....
Кристина е друго нещо.Само на осем е,а така й се иска да се облича като мадама...
Щиглец мамин,тъничко е ,крачетата му са като солетки,носът вирнат до небето а миглите като метлички...Сладунка.
Накупила съм й разни полички,балонести,воланести,блузчици разни джиджи-биджи.Кой откъдето дойде й носи подарък чанта или парфюм.Сърдя се,често често,малка е още,да й създават подобни навици...А може пък да е редно да е тъй.Нека си свиква да получава.
На мен спартанското ми е в повече...
Все се старая да нямам нищо излишно,нищо ненужно....
Ненавиждам превземки,но и мрънкала ненавиждам...
Чудя се,за какво ли си тровя душицата да се ядосвам на дивотиите на Ицо,и докога....
Сигурно няма да свикна,той и на хиляда да стане ще си е все същият недоволник и егоист....
Ходи ми се на планина.Градът ме уморява неистово вече.Искам почивка,но дълга почивка.Знам че ще тръгна и ще ми идва да не се връщам,и ще ми се плаче,а това вече не мога да го понеса....
Истината е,че имам нужда от време,имам нужда от много време,много тишина край себе си,много спокойствие...
Да мине по-бързо тази седмица и да заминава,защото вече едва дишам.А като почне зимата,не ми се мисли,как ще издържа.....
Да можех да си взема детенце и да се пръждосаме някъде на хиляда километра от тука,искам искам да живея спокойно...

Стискам в шепата си парченце прозрачен кристал.
Събуждам се с пресъхнали устни.
Очите ми лепнат от сънуваните сънища.
Помня черното ти кожено яке.Строгият поглед,мълчанието...
Не разбирам защо си мрачен,вместо да си щастлив.
После се сещам,че надали изобщо ти пука дали съм или не съм тук на близо.
Вървим в крак нагоре по някакъв малък хълм,текат надолу към нас струи студени пясъци и ледена вода,но вървим.Нагоре.Нагоре...
Днес е авиошоуто.
Уморена съм от рутина.Уморена съм от безразличие.
Ще се кача в самолета готова за всичко.А когато всичко свърши и се приземя,ще сляза разочарована,още по-уморена,остаряла,и все по-изгубена в собственото си безсмислие.
Стига дребни неща.
Нарисувай ми картина.
Набери ми цветя.
Влюби се в някоя с моето име.
И разбери,че всъщност,съм една едничка в света.Няма друга такава.

Вървя по пътя си,преследвана от мисли...
Носят се като воали след мене.
Какъв е човек ,когато обича.
Колко сила е нужна,за да можеш да обичаш истински,не егоистично,не преднамерено,не ограничаващо.
Дали когато обичаш,непременно изпитваш ревност....
Не обичам да се влюбвам.Това е факт и не го отричам.
Непоносимо ми е,да се терзая,дали чувствата ми са споделени,колко ще продължи всичко,ще ме разбират ли,аз ще разбирам ли...
Не са страхове,а някакви отвратителни резерви,неща насадени в мен незнайно кога,незнайно как...
Или поне неспомнено...
Имам смътно усещане,за дадени някога обети.
Презирам институцията брак,и ако зависи само от мене,едва ли бих успяла някога да създам здраво семейство.
Единак съм.Пазя си територията.Понякога свирепо.Браня се от зависимости.
Мисля си,че е възможно да ти кажа,на глас,че не помня някого така дълго и толкова много да съм копняла.
До сега се е случвало мъжете които харесвам да са съвсем близо до мене,да няма пречки нито прегради.Не твърдя че съм била щастлива.На няколко пъти ми се наложи да бягам,за да се спася,да се съхраня.Не искам никой да ме променя,да упражнява "ваятелските" си способности върху мене..
Разделите не са никак лесно нещо,особено,ако другият е убеден ,че идеално си подхождате,а всъщност,...Не понасям да ми поставят ограничения.
И в последните години,просто правя каквото ми се прави।
Продължавам да се питам,защо не искам да се влюбя дотолкова,че да отдам всичко от себе си някому...Разбирам ,че единствено дълбоко и истински споделена обич си заслужава живеенето...
А когато ...в ръцете ти остане нечие последно дихание...
в очите ти нечий последен жест...
Колко по-трудно е тогава да вярваш че нещо е за винаги...
Макар точно за това,да е нужно да бързаш да обичаш защото времето коварно изтича,превърта се и обичта изчезва подирила по-достижими хоризонти,по-примамливи по-достъпни брегове...
Ще се довърти ли колелото на времето,отново при мен....
Или аз се отказах пак от шансовете си,да съм обикновено човешко същество,с обикновена човешка любов...

Само приличам на норд.
Но у мене няма толкова лед.
Мускулите ми не са от желязо,още по-малко мозъкът.
Мисля и чувствам като човек от юга.
Понякога вътрешното горене ми идва в повече,и изригвам вулкани емоции...
Непримирима съм,не мога да живея в рутина и безразличие,и когато не съм способна да изпитвам само любов,понякога изпитвам омраза,защото не мога да оцелея без да чувствам...
Какво би значило да си щастлив,но да се задоволиш с пластмасовия вкус на храната,с клиширани взаимоотношения и студено спокойствие.
Какво би било да правиш любов и да не изпиташ никакво удоволствие,или да ядеш зеленчук и да се опитваш да отгатнеш има ли изобщо вкус....
Светът ми започва да става дяволски безвкусен.Липсва ми един точно определен вкус.

Мъничък пъргав сух старец,с блага тиха усмивка,с милион бръчки край очите с побелели вежди като памучета върху бронзовото лице.Това е моят майстор -вълшебник на пръстени и всякакви украшения.Той ми показваше как се коват камъните в пръстени,в обеци в гривни.
Приказно същество,приличащо повече на трол,отколкото на човек.Виждала съм го да разговаря с птиците и с мравките.Първо пита нещо,после слуша с вечната си блага усмивка,после им отговаря,и винаги знае всичко.Много много отдавна,предричаше,че от мен би излязъл чудесен майстор бижутер.Защото съм имала усет към камъните и рисунъка на метала.Още дете безпогрешно разпознавах различните камъчета,полегнали кротко в гнездата си в дървени сандъчета постлани с черно кадифе.А той не криеше нищо от мен.
Занаят ,казваше,чедо,се краде.С гледане се краде.Не се дава и не се взема.Очите могат да те направят много добър майстор занаятчия,но затова трябва да ги научиш добре да гледат.
И аз ги учех,очите си.Не свалях поглед от чевръстите му пръсти,а той не ме спираше да му подражавам да се опитвам да се помъча да измайсторя нещо.Първо гривничка,после пеперуда за медалион,после пръстен,бисерни обеци...
С всичката си обич ми изкова един пандатив с изписани в него неразбираеми знаци на иврит и една звезда.
Да бях знаела тогава,да го попитам и да ми обясни,какво значат знаците гравирани върху метала...
Тази давидова звезда пазя и до днес.Години по-късно,един ден я показах на татко,а той подскочи до тавана,моят пандатив бил копие на Соломоновият печат...
Днес за мен тази вещ има космична стойност,от майстор евреин златар и бижутер,да получа подобен дар,от дядо Ешкенази...
Запазила съм си и парче лапис лазули,то пък ми е спомен от татко.
При всичкото злато,минало през ръцете ми,нищо не ме грабна,не ме поблазни,единствен пръстен,единствен камък и скъпоценната ми давидова звезда ,на чийто гръб старецът алхимик беше гравирал пентаграма-моето число,планетите на зодиакалният ми знак,имената на ангелите и демоните ми и две дати...
Днес сякаш с всеки изминал ден,заприличвам на дядото - разговарям с птиците,смея се с глас когато изгрява слънцето,целувам цветята и дъжда,а когато се нажаля,плача горко като изгубено дете।Емоциите ми са чисти,като на дете,не търся умисъл в постъпките на околните,не се сърдя дълго,и се опитвам да намеря мъдрост в болката,опитвам се да живея в тази точно минута,защото знам,че в следващата може вече да ме няма.Колко може да се живее без сърце...

-Не мога да живея без теб...
-Не можеш ли??Ти си единственият който някога го е казвал и мислил...
-И така да е,наистина не мога да живея без теб....
-Ще бъдеш ли винаги тук??
Обещаваш ли да бъдеш много мил и внимателен с мене?
Обещаваш ли да си винаги тук,когато имам нужда от тебе?
-Обещавам...Няма къде другаде да бъда.Не мога да живея без теб..
От тогава не съм чула някой,дори да твърди че ме обича,да каже,че не би могъл да живее без мен...;
А аз мога да живея без всички,дори без този един...
Отдавна не мисля и не чувствам...
Няма нужда.Просто живея...
Защо съм била търсела адреналин....
Познай защо....
Не вярвам в никого,нямам нужда от никого и мога да обичам и без да попадна в ужасните мъчения на влюбеността...
Дали остарявам???
Та аз на петнайсет вече носех мъдрост като старците...
Цял живот съм едно много тъжно дете и един много вдетинен старец...
Какво повече...

22.11 08:19 - Самодивско

...И тревата под дърветата е мека и копринена...Време е ,и дружките са излезли...Луната се крие зад облак.Стадата в кошарите кротко спят.Лекичко подрънкват чанове в съня си.Овчарите,кучетата-спят всички.Дори реката дреме лениво и носи отразената светлина на звездите по течението си бавно,сякаш разтопено сребро се лее в синята нощна тишина.

Знам пътечката към поляната дето става хорото.Знам я и на сън.
Светулки проблясват в косите ми.Рухото се белее в мрака..Земята е топла под босите ми ходила.Топла и ласкава...
Ето ги.Гонят се в смях.Довели са и свирач - млад момък златар.Една от нас му е взела очите...
Красив е,дяволът.Строен изправен като борика.С ясно лице и добри очи.С тъмни от златото пръсти.Казват майсторял невиждани пръстени,пафти и колани...
А кавалът плаче и пее под пръстите му.Дървото няма душа а плаче,значи и аз мога да плача...

Спрях притаена в сянката ,да го погледам.Твърде човешко е да радва очите отвлечен от сестрите ти човек...А тази болка в сърцето..Нали съм самодива,та аз имам ли сърце...
Да щеше да бях човек.Да нося премяна като тяхната.
Бяла риза.Копринен дженфезен фустан.Драм-шамия.Сребърни пафти и везани чехли...
Да щеше да ида на тяхното хоро.Да се хвана до най-хубавата мома.Да държа топлата й длан и да усещам как трепти сърцето й колчем свирача-златар метне поглед към нея...
Раздиплям гънките на ризата си.Тъкана от лунна светлина.Зуницата на кръста ми преплетени змии..Снагата ми тънка,прозрачна.Само очите ми черни като кладенец.Не бива да се оглеждаш в тях.Не бива...
Пръхва птиче над мене в клоните.Отронва лист.Отдръпвам се от ствола и полека нагазвам в поляната.
Скършвам стрък маточина и вдишвам омаяна...

Автор: auroraborealis Категория: Лични дневници

Фонтан от светлина блика над лявото ми рамо.
Над дясното.
Черешовите ми нокти проблясват в тъмното..
Леко прокарвам върха на пръста си по клавишите.
Тихо,нечуто отронвам звук,стон...
Чувам дишането ти там,на няколко крачки от мен...
В тъмната стая..
Само долавяш силуета ми.
Чуваш как шуми коприната на дрехата ми докато я оставям да се плъзне по мен
и се свлече на пода..
Пристъпвам поскръцва паркета
простенват глухо мебелите..
Стъпвам на пръсти,леко..леко..към ивицата светлина до прозореца..
Навън луната извива тъничък сърп в сияйното синьо небе...
Плъзвам се леко по гърба и краката ти...
Пръстите ми рисуват пътечки..
Устните ми палят огньове...
Сънуваш..
В съня ти не съм аз...
Ще се събудя в утрото само със слънчевите лъчи до мен...
Никой...
Нищо...

Вечна младост.Вечен живот...

От известно време сънувам недовършени сънища.
Будна имам само откъслечни спомени.
Знам че нещо конструирам на сън.
Или поне се опитвам да го начертая.
Ето ме,седя будна,говоря със някого за нещо,за някакви цветя।И изведнъж се виждам права пред грамадна чертожна маса и на нея разпънати листове и чертежи на някаква странна сграда.Кула.

Започнаха априлските дъждове.
Студено е.Мокро.
Не колкото през зимата но...
Пипнах хрема.
Може и грип да е.Изгарят ми очите,устните.Носът ми се запуши а главата тежи..

След седмица дъжд,ни очаква горещо слънце.
Отложих пътуването си до Атина за неопределено време.
Всъщност не ми се пътува.Не сега.
Кога-не знам..Никой не знае.
Мъчно ми е за Магдалина,и сякаш даже не се вълнувам за новия племенник..
Мъчно ми е за детенцето.Заради дивотиите на майка му,какво ли го чака.
Дано има късмет.
А на нея дано и оправят пластичните хирурзи ръцете...
Мама сигурно ще ми се сърди.
Да се сърди.
За мен никой не мисли.
На никой от тях не му хрумна,че имам задължения,и че не мога да си зарежа и работата и детето два месеца преди да свърши учебната година..
Ама било спешен случай.
При мен всички случаи са спешни.
От месеци търся свястна детегледачка.
Никой не пита как се счупвам от тичане.
Никой не пита на мен дали ми стигат парите.
И от колко неща трябва да се откажа.
Защо да питат.Очевидно си мислят че всичко ми е наред.
Да мислят.
Цял живот така са мислили.



Гледам дъжда по прозореца.
Днес видях първото цъфнало в лехата лале.
Много ми се плаче.

Мисля за Боро.
Понеже не искам да мисля за другиго.
На Боро стоварвам всички вини,за нещастията си.
Като ми докривее и плача,все с него си говоря.
Като лудите.
Истината е,че не знам вече,дали наистина съм го обичала толкова много,или само така ми се струва.
Истина е също,и че не помня някога да ме е обидил ,наскърбил с дума,с жест,с пренебрежение или неуважение.
Истината е,че много ме обичаше,и беше готов да ме закриля от всичко,бях всичко за него,сирака.
Боготвореше ме,Почиташе ме като светиня..
Липсва ми тази му обич...
Липсва ми.
За никого другиго не съм била така скъпа...
Никому не съм се доверявала толкова дълбоко.
За нищо не намери сили да ми се разсърди ,да се подразни,да се скара.
И когато забравих ютията включена цял ден..
Как се смя с глас,и ме разнася на ръце из цялата къща- "Моята принцеса гладила" и слугите забарвили да изключат ютията..
Не глади друг път принцесо,страх ме е да не си опариш пръстите..
После целува пръстите ми един по един...
А огладената от мен риза така и не облече,държеше я окачена на закачалка в спалнята..
Защото аз съм я огладила .
Човекът за когото рядко някой бе правил каквото и да било дребно нещо.
Да му сготви или да му изглади дрехите...
После боядисах работната му стая с една четка,три пръста широка...
Не намерих валяче,нито по-голяма четка.
Кофата с латекса,един стол и аз,цял ден в дънковия гащиризон боядисвах стаята на Боро..
Вечерта бях капнала от умора.Боляха ме рамената,краката,гърба.А стаята беше бяла.
И като влезе той онемя...
Какво си направила....
Отговарям,Боядисах стаята.Беше мрачна.
Той мълчи и ме гледа.
А аз съм готова да зарева,защото си мисля че е сърдит...
Сяда на пода,държи си главата с две ръце,и говори,не може да бъде,не може да бъде...
Боре,примъквам се на колене до него,Боре...какво ти е...сълзите ми се търкалят по лицето,и тупкат по дрехите...А той ме сграбчва,и ме стиска,неистов и подивял
Ти,ти,цял ден,с тая мъничка четка,вместо да идеш с приятелки на кафе,или по магазините...ти...
Светица си,моята светица,фея кръстница...Плачем с глас двамата.
Аз защото го обичам,и не мога да повярвам че е възможно подобно дребно нещо да го накара да ме боготвори.Той защото,никога от никого не е получавал подобни жестове,Винаги сам,всичко сам,всичко.И защото не е очаквал нито изисквал от мен,да върша подобни неща...
Много време след това,години,случката с боядисването я превърнах в тест,за всеки който искаше да се намъкне в живота ми.
Всички реагираха еднакво-аз цял ден съм боядисвала,той влиза в стаята,вижда я,свива рамене и казва,е,голяма работа.
Или пък,аз боядисвам,той влиза в стаята,вижда я и започва да крещи,кой ми бил казал,кой ми бил позволил...
И в двата случая,нещата завършваха до боядисването.Нито секунда по-късно...

Помня един летен следобед....
Дядо Павел е заминал в къщата в другия край на града।
Събота е.Навън е непоносимо горещо.
Жалузите на прозорците са спуснати почти до долу.
Боро е разпънал на пода парашута и скатава,оправя върви,стропи,клапи॥
Аз съм свила крака на плюшения диван и внимавам да не пропусне някоя връв...
Поглежда ме,и се усмихва,а после внезапно се метва към дивана,аз скоквам стресната и почваме невероятна гоненица из целия апартамент,през стаи спални кухни,тичешком събарям някакъв стол той ме настига и се побъркваме от кикот и прегръдки...
Няма друг Боро...
Винаги ми казват,би трябвало да си щастлива,че изобщо го е имало...
Щастлива съм.
И два пъти по -нещастна,задето го имаше толкова за кратко.
Дано поне,се е чувствал обичан...
Дано го намеря,в оня свят...

Борей.
Ти беше моят атлант,завърнал се през времето.
Носена на крилете ти осветих целият свят,дори подземните владения на Хадес.
Бях твоето пристанище,в което къташе от бурите яхтата на душата и съня си.
Люлеех те в ръцете си,докато ти сънуваше нашето споделено щастие.
Рисуваше мечтите ми с въздух,моделираше ги в очите ми и аз виждах и живях прекрасният нов свят който ми обеща.
Свят осветяван от хиляда цветни дъги,свят топлен от устните и огряван от очите ти.
Свят чийто двигател беше сърцето ти,моето сърце,Споделеното ни сърце единствено и едно.
Аз бях ти,ти беше аз.Преплитахме се в сънищата си,сутрин отворили очи търсехме всеки онази част от себе си,попила в другия,намирахме се по-богати,по-цветни,по-живи.
Къпех се в огнените лъчи на погледа ти.Ти тикаше планините пред себе си,отваряше пътища,довеждаше морето да се плиска в нозете ми,звездите лягаха кротко в косите ми като диадема,луната ни пееше сребърно.

Докато един ден..
те подмамиха Силфите.
Отвлякоха те в техния свят.
Аз останах сама върху коравата посърнала земя със забита в сърцето котва.
Виках те и те търсих.
Обгърната от сенки които ме упойваха дълго за да забравя стъпвах по пръстта.
Теб вече те нямаше.
Беше някъде там,в онази пръст,в онова небе.Някъде.
Сега обитаваш сънищата ми.И също както преди ме обичаш и носиш онзи рай на спокойствие и защита,на единственост и споделеност,на дъги и луни.
Единствено белегът от котва в сърцето ми,който боли,ми напомня че всичко е сън,и че някой ден,аз ще дойда при теб.
Доведена от силфите,или гномите,
Ще ме познаеш ли.
Ще си спомниш ли коя съм.
Борей...
Името ти е вятър.
А гласът ти е вечерен шепот в цъфналите нежно разлистени дървета.
Бяхме близнаци,помниш ли.
Коя ръка е моята,коя коса е моята,а коя твоята,кои устни са моите.А твоите очи кои са.
Преливащи един в друг,слети споени,строшени и захвърлени после।
Ти умря.
Аз умрях жива.

Ако няма утре...
Шшшшшт...
Слагам пръст пред устните си.
Тихо.
Нищо не казвай.
Ако няма утре...
Животът тук, е репетиция.
Уроците тук,предопределят правилното поведение,във всички светове отвън..
За онези светове,които ни очакват...
На тази репетиция се учим,
че сънищата създават..
Ада..
Мислите създават..
Ада...
И всичко останало..
може би..
Тук се учим да бъдем стража на мислите.
На сънищата.
От нашите умове,не бива да излиза друго,нищо друго освен красота и мир...

Когато камъните имали душа.
Измолили от Вселената души и за нас...
Номад.
Кодираните в гените ми пътища ме водят..
Векове.
Не спирам търсейки,намирайки
приближавайки се към себе си....
Това е чистата радост...
Знам защо..

Изведнъж разбрах какво търся...
А то винаги си е било там...
Въртя в ръката си малко късче лапис лазули...
Любимо ми е.
Имам го отдавна.
То сякаш е парченце от душата ми.
Нирвана..и амброзията на вечното познание...
Знам,знам че само в тяло са възможни тези ...емоции...
Но по дяволите...понякога ужасно се уморявам...
Сякаш съм бегач на дълги разстояния,и тичам вече от хилядолетия..
Понякога забравям...
остава само лъчът пред мен , и тичам.
просто слагам единия крак пред другия...
Пустиня.
Луна...и Една бяла линия по която стъпвам...
Нищо друго.-...
В това се превръща всичко...
После,докато седиш в тишината....изведнъж чувам как някъде навън се лее вода...
И там е водопад.
Никога преди не го е имало...
Вода,потоци вода..
И зелени дървета..и звезди в тъмно-синьото небе...
Това е някъде в мен..Не на земята...
И после започва онова пеене.
Звездите пеят..
Някой чувал ли е как пеят звездите...
Неописуеми са мелодиите им....
Държа в шепата си философският камък...
Но сега имам нужда да съм сама...

Седя си на пода.Върху голямата възглавница.
Разпилявам мисли и листи.
Напоследък не чувствам цветовете.
Не ги усещам а сякаш и очите ми не ги възприемат.
Изведнъж си помислих ,че може и аз да ослепея..
Пресъхна ми гърлото,ужасих се.
И се разплаках.Ей така,както си седях в тихата стая със сарито върху мен.
Опитвах се да медитирам.А не мога да си събера ума и просто седя и плача.
Без причина.
Иска ми се да запаля огън и да поседя пред него.
Но сама,без никой наоколо.
Само аз и пламъците.
Да изгоря всичката мъка в огъня..
Знам че е пречистващо.
Имам нужда да съм сама,господи как имам нужда да съм сама.
И да е тихо наоколо.
Понякога ми иде да изкрещя срещу целият свят,махнете се,оставете ме на мира!!!
Не разбирам.
Сякаш всички околни смятат че им принадлежа.
Времето ми.
Тялото ми.
мислите,сънищата,мечтите....
А аз наистина не притежавам нищо.
Помня как изведнъж ми стана ясно,че всичко което имам,е всъщност нещо което никога не съм искала да имам..
Че притежанията още повече ме обременяват,привързват ме към земята.
Ставам затворник.
И толкова много исках да имам собствен дом.
С цялото си сърце.
После изведнъж ми е вече все едно.
Мога да седя с часове в тревата в градината,и тя е моят дом.
Цветята,пчелите котките с тяхната ненатрапчива привързаност...
Уморена съм.
Колата ме уморява.
Грижите по дома,по детето.
Грижите по сметките,по бизнеса..
Всичко е до смърт отегчително.
Не намирам спасение вече никъде..
Не знам какво да правя,къде да ида.
Не ми се говори с никого..
Не се самосъжалявам..
Просто се чувствам някак...приключена..
Край,
Оная която бях преди няколко месеца я няма,отдавна я няма.Изчезна.
И аз не знам къде.
Събудих се една сутрин и просто знаех че я няма.
Сякаш друг сега заема това тяло,и много му е трудно на тялото някак да се погоди с тоя друг...
Страх ме е да си затворя очите в банята.
Връхлита ме нещо тъмно и грамадно,и се задушавам..
Дори водата сякаш е вече враждебна...
Не знам в какво се превръща тялото ми..
Гледам струите и виждам изведнъж,как минават през мен...
Не се стичат по мен,по ръката ми,по рамото и по крака..а минават..сякаш съм ..въздух...
После изведнъж пак добивам моята си плътност,и усещам че водата е ужасно гореща.
за секунда кожата ми почервенява и се вдигат мехури.....
Докато спя през нощта,виждам как през прозореца се спуска лъч,и се завърта тъй,че става широка гладка пътека...
И по тая пътека слиза някой.Върви към мен,като по път,сияе и ми казва,хайде,време е...
А после се събуждам,и съм още тук...
Вероятно халюцинирам...
Неуютно ми е.
И светът се люлее като при земетресение.
Никой ли не усеща??
Цялата земя се накланя,накланя,и хоп пак се връща ........
Полудявам.

Нищо не правя напоследък.
Освен да прехвърлям като топчета на броеница,мисли в ума си.
Прожектирам си минали филми и разсъждавам.
Можело ли е да се получи иначе.Другояче.
Как щеше да бъде правилно.
да кажа това,или да направя онова.
Разбира се,смисъл няма.
Защото ,достатъчно е да бъдеш Наблюдение,вместо Наблюдател,и тогава всичко се променя.
Застава по местата си и става такова,каквото трябва да бъде.
Много се питам обаче.
Което значи,че още не съм готова да сменя наблюдателя с наблюдението.
Не още.
Може би утре.
Или след още един ден.
Какво значение би могло да има времето,след като не съществува извън нашето измерение..
Съществували 36 измерения.
само съм чувала за тях.
Физиците писаха за 11.
Смятат света извън нашия за 11 -мерен свят..
Истината е очевидно много по-дълбока.
но човек е такъв,винаги убеден в собственото си превъзходство,винаги готов да не се съгласи,само защото е късоглед,кривоглед и откровено сляп за всичко по-далече на педя от собственият му нос....
Ужасно ме потриса например,навика на Х.с най-безпрекословна категоричност да отрича всичко извън видимото и осезаемото.
Последния път просто ми се доплака.
Говорехме си за дупки във времето,за портали и паралелни светове.
Отряза ме,с присъщия си груб маниер.
Била съм приказвала глупости.
Чудно,до кога ще се оставям да ме заболява от думите му...
Понякога ми иде да го ударя.
С нещо много тежко,така че да му разцепя главата,и да излезе от там всичката закостенялост,всичкия консерватизъм и твърда материалност.
Повдига ми се от него и ми се плаче едновременно.
Стиснал ме е в желязна мъртва хватка,и сякаш си давам сметка,че бих се откопчила от нея единствено с цената на смърт-моята или неговата..
И до тук стигнах,да пожелавам нечия смърт за да се спася...

и за теб мисля.
За мен и до сега е трудно да разбера много от мотивите и постъпките ти.
Бях добра,докато се съгласявах с теб,и правех каквото ти смяташе за нужно.
После настъпи миг,в който се почувствах и бях опустошена.
Прозирах егоизма зад нежността ти,и сърцето ми се обливаше в кървави сълзи.
Заклех се да си тръгна,каквото и да ми струва.
Това не значи че не плача и сега.
Не значи че не сънувам името,и лицето ти.
Не значи че не бих искала да е иначе.
Да можех да остана.
Може би щеше да е достатъчно да поискаш да остана.
Да докажеш някак,да ме накараш да видя и да почувствам че си готов да остана.
Не ,нали.
Били са просто думи.
И въпреки думите,никога не говорехме за важните неща.
Твоето време,твоят свят твоят живот бяха ли по-важни от моето присъствие там..
И аз и ти направихме своите грешки.
И няма как да се върнем навярно.
Вместо да използваш изкуството си,да ме приближиш до себе си....
Странно защо имах чувството че правиш всичко заради някой друг,да впечатлиш да изумиш няколко непознати.
Да те адмирират и ласкаят..
Е,на мен тези театри не са ми потребни.
Оттеглих се тихо.
Сега тъгувам.
За онова,неуспяло да се сбъдне щастие.
Вероятно беше нужно съвсем малко.
Но болят.
Онези несбъднати ласки,следобедни дрямки разговори,целувки караници,споделености..
Кой знае кога ще се изличат ,поне дотолкова,че да не ме карат да се обръщам непрестанно назад,с надеждата да ги зърна...
Ти проигра шанса си да ме обичаш.
Аз абдикирах от моя шанс.В името на един друг живот,и не искам да гледам на това като на жертва,а като на единствено правилното решение.
Нищо в това което правя днес няма стойността която бих искала да има...

Борис

Сънувам те.
Сънувам те толкова често,че вече се обърквам,дали не те срещам в дните си наистина и наяве,съвсем като преди.
Изгубвам се между "тук и сега" и "там и преди".
Вече не се питам какво се е случило и защо.
Кога ще дойдеш.
Дали ще те видя пак..
Дори не мисля за теб докато съм будна.
Сънищата ми са изпълнени със събития.
И идваш.
По-често от очакваното.
Умът ми знае че си мъртъв.
че вече не си в онова тяло,което обитаваше докато беше "моят" Борис.
някаква част от мен обаче,упорито отрича.
Смъртта ти.
Отсъствието ти от живота ми.
Понякога в средата на делника,ме прерязва жестока болка,спира ми въздуха,мъката е така остра,че мигновено изпълва очите ми с горещи сълзи.
Няма те.
Не твоето дете отглеждам.не твоето дете целувам сутрин,когато го изпращам на училище,когато го завивам в леглото вечер.
Не твоите очи виждам сутрин,щом се събудя.
не твоите ръце ме прегръщат..
Не съм и подозирала ,че може така да боли.
Ставам друга.Не-себе си,защото ми е трудно да понасям..
Животът ми върви и се случва извън мен,въпреки мен.
Тялото ми съществува отделно от душата.
Приближава пролет.наоколо става зелено.
а моите очи са все там,горе в небето,сякаш някак бих могла да те зърна ,да идваш усмихнат и с отворени обятия.
Прекрачвам за пореден път на борда на мъничкият овехтял самолет,със тайната надежда,че ще се разбием някъде ,и най-после всичко ще спре тук,и ще дойда там..
Куп щуротии върша,за да заглуша проклетата болка,а тя е като черна дупка в мен,която поглъща всичко и продължава да зее,и да ме лишава от смисъл.
Влюбвам се в друг.
Той е чудесен.и когато го гледам така ме боли.
Понякога прави същите мимики,а на мен направо ми спира сърцето..
Правя всичко възможно,да избягам от него,да го отвратя от себе си..
И болката е още по-непоносима.
ти си призрак който пие живота ми.Радостта ми.Шансовете ми да съм жив и щастлив човек.
Не ме попита,дали ще мога без тебе.
Просто отиде там,и се уби.
И уби и мен.Без обаче да ме умъртвиш и физически.Това пропусна.
Ти си егоист.
Аз все във такива се влюбвам.
Които са в живота ми само докато имат нужда от мен.
никой от тях не попита,аз дали имам нужда от някого.
Но първо ти..
прокълна ме,и ме обрече..
Не видях мъртвите ти очи.Не целунах студеното ти чело..
Не вярва още част от мен,че заровиха теб в онази закована кутия..
всеки път,когато изгубя приятел,губя теб.
Всеки път същата безумна вътрешна агония.
Днес не съм с всичкия си.
Разбита съм на парчета.
защото ако събера в едно цялата болка,мозъкът ми ще експлодира.
Идваш насън.Смеем се.
щастлива съм..
Заспивам в прегръдките ти,уютно и топло сгушена,сигурна,спокойна...
И после се събуждам..
И всичко е изчезнало.Неистинско.
Светът ми е ограден със стъклена стена.
викам,удрям с юмруци стената.там има само моето отражение и мълчание..
Уморих се.
Не ми е достатъчно слънцето.
Разумна съм

Казах ли ти,колко мразя гробища.

Подредените мраморни паметници,купчините пръст покрити с цветя.
Скърбящите близки.
Ненавиждам всичко което ми напомнят тези неща.
Избягвам църквите.
Както навярно дяволите избягват димът от тамян.
пушливите пламъци на свещите.
Тъмнината и мрачните погледи на иконите.
Всичко туй ми напомня,къде съм и защо.
Макар понякога..съвсем да не давам вид,че изобщо помня.
Мразя да седя права,или да присядам на пейката край гроба ти.
Драскам клечки кибрит,в опитите си да запаля поне една свещица.
вятърът ги гаси напук,чувам кикота му,изтръгва пламъчетата от ръцете ми.
драскам клечки,троша ги в пръстите си,издрасквам целия кибрит,и нищо..
Запалвам цигара.
Дръпвам дълбоко от нея,и я слагам долу при свещите.
Уж угасналите свещи.
неясно как,вятъра спира и те подемат невидим пламък и горят припряно и неистово..
Въобразявам си,че с теб си говорим.
нямам какво да ти кажа.
очаквам че вече си всичко видял ,чул ,разбрал и думите са излишни.
Сърдита съм ти..
Знаеш колко ми е неприятно че страдам..
Сякаш е възможно живота да е друго,освен неприятни емоции,но въпреки това,не обичам да страдам.
Не обичам да усещам онези въжета стягащи възел в стомаха ми,и онова чувство,че сякаш ходя по въздуха,и под краката ми няма нищо и всеки миг ще се срутя в това нищо...
Всъщност ,ти знаеш всичко.
Но това няма никакво значение.

Помниш ли,Кристина беше на три...
Постоянно говореше за това,че иска да разпери криле като птиче,и да лети.Искаше да й купя костюм на врабче,и смяташе че щом го облече,мигновено ще полети,като истинските врабци..

Помниш ли как я хванах на ръба на парапета..
Не помня как се озовах до нея,как прекосих петте метра от вратата на стаята,до парапета на терасата...
Свестих се,на пода,прилепила гръб към стената стиснала малкото човече почти задушено в уплахата ми...Задавих се в сълзите си,хлипах и не можех да се вдигна от пода сякаш ме бяха строшили..
И се отприщи всичкият ужас,насъбран вътре във мене..

Колко нощи се сепвах в сън,един и същ сън-посред нощ звъни телефона,и аз не искам да се събудя,защото знам какво ще ми кажат отсреща...
Боже...
А казват,че времето лекувало...
Не лекува..
Времето не изтрива нищо.
Може би само замъглява образите,замазва думите..Но всичко остава там,отпечатано в паметта и често диктува жестовете ти в дните,диктува мисли,постъпки...
Всъщност аз знам защо.
Помня защо.
Разбирам защо и как.
Но това не ми носи утеха.

Седя облакътена на полирания плот.
Бармана се върти наоколо.
Бърше чаши.Опитва се да ме заговори.
Пия плодов сок.
Тъпо ми е.
Размишлявам над себе си.
Над нуждите си.
над желанията си.
Над възможностите и задълженията си..
Никакви съответствия.
Там съм,където преди една година знаех че ще бъда.
Сигурно беше ,че ще стигна до тук,пред вид съществуващите условия.
И въпреки това тръгнах.
Отказвах,и все пак тръгнах.
Извървях всичките крачки до поредната емоционална катастрофа.
Обикновено се изправям бързо,след падане.
Не и този път.
Сякаш от ден на ден ставам по-зле.
Навлизам дълбоко в екстремизма,и не искам да се върна.
Имам нужда да накажа,за да се чувствам възмездена.
И наказвам себе си.
Обичта ми се излива в пустото,и се превръща в неприязън.

По дяволите.

Лоши момчета??!!Ъъъъъъъ,какво е това??

Плачат тука едни каки,че все се били влюбвали в лошите момчета.
Хм.
Аз пък такива момчета не познавам.
Все се влюбвам в добричките.
Защото са добрички разбира се.
Лошите съм аз.
Първо се влюбвам,после и те се влюбват,е поне понякога.
После някак се разлюбваме-аз тях и те мен.
И накрая тръгват да плачат че съм лошо момиче,и че били се влюбвали все в лоши момичета,и че съм им разбила сърцата,животите и незнам си още какво,илюзиите да речем.
Тая игра хич не ми харесва.
Аз не мога да лъжа.
И ако обичам някого-го обичам.
Ако не-тогава какво мога да направя.
Освен това,са ме учили да губя достойно,и щом усетя че една любов е тръгнала на провала,просто бавно и леко отстъпвам назад,млъквам и не се появявам повече.
Не желая,не умея и не обичам да се натрапвам.
Ако ще да се скъсвам от плач нощем в леглото си,
и да ми е гадно с дни,толкова че кафето си да не мога да преглътна от мъка,
а да не говорим да проявявам търпимост към някакви романтични или сълзливи жестове.
Щом някой направи каквото и да било,за да ми покаже че не ме иска-достатъчно е.
Не коментирам.
Не търся обяснения,и обяснения не давам.
Глупавото е,когато се поведа по нечие влюбване,и желаното от мен приятелство се превърне в консумирана връзка.
Още по-лошо е,ако не дай-боже взема та се влюбя.
Сигурно цял живот няма да ми стигне да се излекувам от последното си влюбване.
И ще мразя занапред всеки намек за любов.
Ще се дразня от рози,от романтични покани,от..дрехите си ще се дразня.
Вече никога няма да нося определени неща.
И най-добре ще е да изхвърля всичко.
Да сe изпиля до кръв,да се измия от спомените за докосванията,защото имам чувството че са като белези по мен,отпечатъците от устните му.
Всъщност....харесвам си ги тези белези..искам да ми останат,завинаги..
И завръщащите се желания нощем,и невъзможността да бъдат споделени.
Заклевам се,вече няма да се присмея на никой нещастно и несподелено влюбен,защото знам колко го боли.
Не съм нещастно,нито несподелено влюбена...
Макар..да се отрекох.
От една обич повече отколкото любов.
И се отрекох не защото не е истина,или защото не я искам,а точно напротив.
Защото я искам завинаги.
И трябва да я опазя,докато е още свята.непокварена делнично.
Неопорочена битово.
Несвършена.И завинаги.
Но по дяволите,спрете да хленчите,и си носете с гордост кръста.
Винаги те целувам.Винаги.
Без значение къде си.С кого си.
Теб.Искам.Имам.Нямам.Мога.Обичам.

Имплицитно се сгушвам в гънките на времето.
Има всичко във него.
Съдържа мен.
Аз съдържам него..
Когато те обичах ме връхлитаха всички страхове.
Че все някога ще си идеш.
Сега разбирам,че всъщност,не мога да се откопча от тебе.
От мислите си за тебе.От помненето на жестовете,гласа,мимиките..
С труд създавах един обмислен и оразмерен свят.
Някак заставих себе си да се побирам в него.
Появата ти на пътя ми,натроши всички илюзорни рамки.
Остави ме беззащитна и гола насред всички възможни изходи..
Но аз съм.
Всичко което бих могла да бъда.
В това е магията.

...

Имам най-самотното и мълчаливо пиано.
Душата ми не е ловец а скитник,самотник.
Днес видях пеперуда и всичко което истински ме радва са няколкото кокичета в градината.
Живея в три свята,реална съм доколкото успявам да се задържа някак за ръба на този тук,останалите ...те не са за чужди очи..
Звуците на клавишите и цветовете на боите са всичко което искам сега.
нищо друго.

Палитри

В мен и не в мен.
Цяла палитра смесена от вихрите на енергиите които бушуват издън същността ми.
Розово.
Нежно кристално розово,сладко и звънтящо.Като розов кварц,като утро като капката кръв стичаща се от прободеният ми пръст смесена със сълза.
Като розовите калдъръмчета на маминка,като розово мушкато и малеби,като розов сладолед с дъх на ягоди на пролет на детство и радост от живота.
Безбрежност,мир.
Зеленото е в сърцето,и Ханиел.
Гората,с хилядите шумящи различни по форма и мирис листа.
Можех ли да лежа с часове под дърветата и да се взирам в небето прозиращо синкаво през наситено зеленото на листата и птичата песен.
кукувици и поточета,жужащи земни пчели и ловим с брат ми бързобегачи в ледените струи на потока,и педомерки и всякакви други неща.
Устройваме си наш клондайк и мием златоносен пясък,да съберем златинки достатъчни за един вълшебен пръстен.
Зеленото на детството.
Бяло и синьо.
Море,златни пясъци,жежко слънце,прибой,и гълчава.
Спим следобед в задушният летен въздух.
Спим тежки горещи обезсилващи сънища,а после нощите са изпълнени със огромни звезди и ние гледаме гледаме в захлас и си говорим със Станимир за Египет и за извънземни.
Станимир,първият ми и най-истински почитател.
До днес получавам от него картичка за рождения си ден,без значение в коя точка на света се намира,възможно ли е,едно хлапе на четиринайсет,да запомни мечтите,да порасне и да продължи да ги носи в себе си,със същата детска жар,да прекоси океаните,да открива света,воден само от мечтата която аз му дадох..
Мъдростта е мълчалива.
И никога не казвай всичко което знаеш.
Кроткият глас на стареца,още звучи в ума ми.
Ти трябва да мълчиш,макар че много ще ти тежи.
Бялата му дреха и кафявата набръчкана кожа...
Може да те обиждат,може да изгубиш нечие приятелство,може да бъдеш сам за дълго или за винаги,ти си мълчание.
В теб има онзи дух,който трябва да остане такъв,неразкрит.
Ти носиш живота си заради другите,не заради себе си.
Това е мисия,и се налага да я следваш.
Много пъти преди,пред теб коленичеха цели царства.
И те възвеличаваха и те обожаваха.
Но ти поиска,да разбереш,какво е да бъдеш обичан заради самия себе си.
Не заради власт,и положение,не заради пари..
Ти избра.
Този живот е посвещение.
Но у теб има силата и духовната воля и власт.
Ти влияеш на света,затова мълчи.
Светът трябва да съзрее сам.
Дори това да му отнеме хиляди години еволюция.
а твоят път е вече начертан...
И знаеш посоката.
Благослови денят ми,старче,и нощта.
Защото съм на прага.
Черно.
Като пръстта след дъжд.
Като едни очи.
Като онова което ме скрива,пази защитава от чужди очи,и мисли.
Като Вратата към Хадес.
като диаманта на пръста ми.
Когато ми го подаде златаря надникна дълбоко в очите ми,опита се да улови душата ми,да я познае.
Ето ти го,рече.
Не го носи винаги,само когато почувстваш нужда.
Това е силен камък,камък който те прави чист,но скрит и непознат.
Камък който черпи от твоята сила и ти връща сила.
Камък който може да понесе единствено истината.

Златно..
Сияние слияние е домът на Отец ми...