Борей.
Ти беше моят атлант,завърнал се през времето.
Носена на крилете ти осветих целият свят,дори подземните владения на Хадес.
Бях твоето пристанище,в което къташе от бурите яхтата на душата и съня си.
Люлеех те в ръцете си,докато ти сънуваше нашето споделено щастие.
Рисуваше мечтите ми с въздух,моделираше ги в очите ми и аз виждах и живях прекрасният нов свят който ми обеща.
Свят осветяван от хиляда цветни дъги,свят топлен от устните и огряван от очите ти.
Свят чийто двигател беше сърцето ти,моето сърце,Споделеното ни сърце единствено и едно.
Аз бях ти,ти беше аз.Преплитахме се в сънищата си,сутрин отворили очи търсехме всеки онази част от себе си,попила в другия,намирахме се по-богати,по-цветни,по-живи.
Къпех се в огнените лъчи на погледа ти.Ти тикаше планините пред себе си,отваряше пътища,довеждаше морето да се плиска в нозете ми,звездите лягаха кротко в косите ми като диадема,луната ни пееше сребърно.

Докато един ден..
те подмамиха Силфите.
Отвлякоха те в техния свят.
Аз останах сама върху коравата посърнала земя със забита в сърцето котва.
Виках те и те търсих.
Обгърната от сенки които ме упойваха дълго за да забравя стъпвах по пръстта.
Теб вече те нямаше.
Беше някъде там,в онази пръст,в онова небе.Някъде.
Сега обитаваш сънищата ми.И също както преди ме обичаш и носиш онзи рай на спокойствие и защита,на единственост и споделеност,на дъги и луни.
Единствено белегът от котва в сърцето ми,който боли,ми напомня че всичко е сън,и че някой ден,аз ще дойда при теб.
Доведена от силфите,или гномите,
Ще ме познаеш ли.
Ще си спомниш ли коя съм.
Борей...
Името ти е вятър.
А гласът ти е вечерен шепот в цъфналите нежно разлистени дървета.
Бяхме близнаци,помниш ли.
Коя ръка е моята,коя коса е моята,а коя твоята,кои устни са моите.А твоите очи кои са.
Преливащи един в друг,слети споени,строшени и захвърлени после।
Ти умря.
Аз умрях жива.

Ако няма утре...
Шшшшшт...
Слагам пръст пред устните си.
Тихо.
Нищо не казвай.
Ако няма утре...
Животът тук, е репетиция.
Уроците тук,предопределят правилното поведение,във всички светове отвън..
За онези светове,които ни очакват...
На тази репетиция се учим,
че сънищата създават..
Ада..
Мислите създават..
Ада...
И всичко останало..
може би..
Тук се учим да бъдем стража на мислите.
На сънищата.
От нашите умове,не бива да излиза друго,нищо друго освен красота и мир...

Когато камъните имали душа.
Измолили от Вселената души и за нас...
Номад.
Кодираните в гените ми пътища ме водят..
Векове.
Не спирам търсейки,намирайки
приближавайки се към себе си....
Това е чистата радост...
Знам защо..

Изведнъж разбрах какво търся...
А то винаги си е било там...
Въртя в ръката си малко късче лапис лазули...
Любимо ми е.
Имам го отдавна.
То сякаш е парченце от душата ми.
Нирвана..и амброзията на вечното познание...
Знам,знам че само в тяло са възможни тези ...емоции...
Но по дяволите...понякога ужасно се уморявам...
Сякаш съм бегач на дълги разстояния,и тичам вече от хилядолетия..
Понякога забравям...
остава само лъчът пред мен , и тичам.
просто слагам единия крак пред другия...
Пустиня.
Луна...и Една бяла линия по която стъпвам...
Нищо друго.-...
В това се превръща всичко...
После,докато седиш в тишината....изведнъж чувам как някъде навън се лее вода...
И там е водопад.
Никога преди не го е имало...
Вода,потоци вода..
И зелени дървета..и звезди в тъмно-синьото небе...
Това е някъде в мен..Не на земята...
И после започва онова пеене.
Звездите пеят..
Някой чувал ли е как пеят звездите...
Неописуеми са мелодиите им....
Държа в шепата си философският камък...
Но сега имам нужда да съм сама...

Седя си на пода.Върху голямата възглавница.
Разпилявам мисли и листи.
Напоследък не чувствам цветовете.
Не ги усещам а сякаш и очите ми не ги възприемат.
Изведнъж си помислих ,че може и аз да ослепея..
Пресъхна ми гърлото,ужасих се.
И се разплаках.Ей така,както си седях в тихата стая със сарито върху мен.
Опитвах се да медитирам.А не мога да си събера ума и просто седя и плача.
Без причина.
Иска ми се да запаля огън и да поседя пред него.
Но сама,без никой наоколо.
Само аз и пламъците.
Да изгоря всичката мъка в огъня..
Знам че е пречистващо.
Имам нужда да съм сама,господи как имам нужда да съм сама.
И да е тихо наоколо.
Понякога ми иде да изкрещя срещу целият свят,махнете се,оставете ме на мира!!!
Не разбирам.
Сякаш всички околни смятат че им принадлежа.
Времето ми.
Тялото ми.
мислите,сънищата,мечтите....
А аз наистина не притежавам нищо.
Помня как изведнъж ми стана ясно,че всичко което имам,е всъщност нещо което никога не съм искала да имам..
Че притежанията още повече ме обременяват,привързват ме към земята.
Ставам затворник.
И толкова много исках да имам собствен дом.
С цялото си сърце.
После изведнъж ми е вече все едно.
Мога да седя с часове в тревата в градината,и тя е моят дом.
Цветята,пчелите котките с тяхната ненатрапчива привързаност...
Уморена съм.
Колата ме уморява.
Грижите по дома,по детето.
Грижите по сметките,по бизнеса..
Всичко е до смърт отегчително.
Не намирам спасение вече никъде..
Не знам какво да правя,къде да ида.
Не ми се говори с никого..
Не се самосъжалявам..
Просто се чувствам някак...приключена..
Край,
Оная която бях преди няколко месеца я няма,отдавна я няма.Изчезна.
И аз не знам къде.
Събудих се една сутрин и просто знаех че я няма.
Сякаш друг сега заема това тяло,и много му е трудно на тялото някак да се погоди с тоя друг...
Страх ме е да си затворя очите в банята.
Връхлита ме нещо тъмно и грамадно,и се задушавам..
Дори водата сякаш е вече враждебна...
Не знам в какво се превръща тялото ми..
Гледам струите и виждам изведнъж,как минават през мен...
Не се стичат по мен,по ръката ми,по рамото и по крака..а минават..сякаш съм ..въздух...
После изведнъж пак добивам моята си плътност,и усещам че водата е ужасно гореща.
за секунда кожата ми почервенява и се вдигат мехури.....
Докато спя през нощта,виждам как през прозореца се спуска лъч,и се завърта тъй,че става широка гладка пътека...
И по тая пътека слиза някой.Върви към мен,като по път,сияе и ми казва,хайде,време е...
А после се събуждам,и съм още тук...
Вероятно халюцинирам...
Неуютно ми е.
И светът се люлее като при земетресение.
Никой ли не усеща??
Цялата земя се накланя,накланя,и хоп пак се връща ........
Полудявам.

Нищо не правя напоследък.
Освен да прехвърлям като топчета на броеница,мисли в ума си.
Прожектирам си минали филми и разсъждавам.
Можело ли е да се получи иначе.Другояче.
Как щеше да бъде правилно.
да кажа това,или да направя онова.
Разбира се,смисъл няма.
Защото ,достатъчно е да бъдеш Наблюдение,вместо Наблюдател,и тогава всичко се променя.
Застава по местата си и става такова,каквото трябва да бъде.
Много се питам обаче.
Което значи,че още не съм готова да сменя наблюдателя с наблюдението.
Не още.
Може би утре.
Или след още един ден.
Какво значение би могло да има времето,след като не съществува извън нашето измерение..
Съществували 36 измерения.
само съм чувала за тях.
Физиците писаха за 11.
Смятат света извън нашия за 11 -мерен свят..
Истината е очевидно много по-дълбока.
но човек е такъв,винаги убеден в собственото си превъзходство,винаги готов да не се съгласи,само защото е късоглед,кривоглед и откровено сляп за всичко по-далече на педя от собственият му нос....
Ужасно ме потриса например,навика на Х.с най-безпрекословна категоричност да отрича всичко извън видимото и осезаемото.
Последния път просто ми се доплака.
Говорехме си за дупки във времето,за портали и паралелни светове.
Отряза ме,с присъщия си груб маниер.
Била съм приказвала глупости.
Чудно,до кога ще се оставям да ме заболява от думите му...
Понякога ми иде да го ударя.
С нещо много тежко,така че да му разцепя главата,и да излезе от там всичката закостенялост,всичкия консерватизъм и твърда материалност.
Повдига ми се от него и ми се плаче едновременно.
Стиснал ме е в желязна мъртва хватка,и сякаш си давам сметка,че бих се откопчила от нея единствено с цената на смърт-моята или неговата..
И до тук стигнах,да пожелавам нечия смърт за да се спася...

и за теб мисля.
За мен и до сега е трудно да разбера много от мотивите и постъпките ти.
Бях добра,докато се съгласявах с теб,и правех каквото ти смяташе за нужно.
После настъпи миг,в който се почувствах и бях опустошена.
Прозирах егоизма зад нежността ти,и сърцето ми се обливаше в кървави сълзи.
Заклех се да си тръгна,каквото и да ми струва.
Това не значи че не плача и сега.
Не значи че не сънувам името,и лицето ти.
Не значи че не бих искала да е иначе.
Да можех да остана.
Може би щеше да е достатъчно да поискаш да остана.
Да докажеш някак,да ме накараш да видя и да почувствам че си готов да остана.
Не ,нали.
Били са просто думи.
И въпреки думите,никога не говорехме за важните неща.
Твоето време,твоят свят твоят живот бяха ли по-важни от моето присъствие там..
И аз и ти направихме своите грешки.
И няма как да се върнем навярно.
Вместо да използваш изкуството си,да ме приближиш до себе си....
Странно защо имах чувството че правиш всичко заради някой друг,да впечатлиш да изумиш няколко непознати.
Да те адмирират и ласкаят..
Е,на мен тези театри не са ми потребни.
Оттеглих се тихо.
Сега тъгувам.
За онова,неуспяло да се сбъдне щастие.
Вероятно беше нужно съвсем малко.
Но болят.
Онези несбъднати ласки,следобедни дрямки разговори,целувки караници,споделености..
Кой знае кога ще се изличат ,поне дотолкова,че да не ме карат да се обръщам непрестанно назад,с надеждата да ги зърна...
Ти проигра шанса си да ме обичаш.
Аз абдикирах от моя шанс.В името на един друг живот,и не искам да гледам на това като на жертва,а като на единствено правилното решение.
Нищо в това което правя днес няма стойността която бих искала да има...

Борис

Сънувам те.
Сънувам те толкова често,че вече се обърквам,дали не те срещам в дните си наистина и наяве,съвсем като преди.
Изгубвам се между "тук и сега" и "там и преди".
Вече не се питам какво се е случило и защо.
Кога ще дойдеш.
Дали ще те видя пак..
Дори не мисля за теб докато съм будна.
Сънищата ми са изпълнени със събития.
И идваш.
По-често от очакваното.
Умът ми знае че си мъртъв.
че вече не си в онова тяло,което обитаваше докато беше "моят" Борис.
някаква част от мен обаче,упорито отрича.
Смъртта ти.
Отсъствието ти от живота ми.
Понякога в средата на делника,ме прерязва жестока болка,спира ми въздуха,мъката е така остра,че мигновено изпълва очите ми с горещи сълзи.
Няма те.
Не твоето дете отглеждам.не твоето дете целувам сутрин,когато го изпращам на училище,когато го завивам в леглото вечер.
Не твоите очи виждам сутрин,щом се събудя.
не твоите ръце ме прегръщат..
Не съм и подозирала ,че може така да боли.
Ставам друга.Не-себе си,защото ми е трудно да понасям..
Животът ми върви и се случва извън мен,въпреки мен.
Тялото ми съществува отделно от душата.
Приближава пролет.наоколо става зелено.
а моите очи са все там,горе в небето,сякаш някак бих могла да те зърна ,да идваш усмихнат и с отворени обятия.
Прекрачвам за пореден път на борда на мъничкият овехтял самолет,със тайната надежда,че ще се разбием някъде ,и най-после всичко ще спре тук,и ще дойда там..
Куп щуротии върша,за да заглуша проклетата болка,а тя е като черна дупка в мен,която поглъща всичко и продължава да зее,и да ме лишава от смисъл.
Влюбвам се в друг.
Той е чудесен.и когато го гледам така ме боли.
Понякога прави същите мимики,а на мен направо ми спира сърцето..
Правя всичко възможно,да избягам от него,да го отвратя от себе си..
И болката е още по-непоносима.
ти си призрак който пие живота ми.Радостта ми.Шансовете ми да съм жив и щастлив човек.
Не ме попита,дали ще мога без тебе.
Просто отиде там,и се уби.
И уби и мен.Без обаче да ме умъртвиш и физически.Това пропусна.
Ти си егоист.
Аз все във такива се влюбвам.
Които са в живота ми само докато имат нужда от мен.
никой от тях не попита,аз дали имам нужда от някого.
Но първо ти..
прокълна ме,и ме обрече..
Не видях мъртвите ти очи.Не целунах студеното ти чело..
Не вярва още част от мен,че заровиха теб в онази закована кутия..
всеки път,когато изгубя приятел,губя теб.
Всеки път същата безумна вътрешна агония.
Днес не съм с всичкия си.
Разбита съм на парчета.
защото ако събера в едно цялата болка,мозъкът ми ще експлодира.
Идваш насън.Смеем се.
щастлива съм..
Заспивам в прегръдките ти,уютно и топло сгушена,сигурна,спокойна...
И после се събуждам..
И всичко е изчезнало.Неистинско.
Светът ми е ограден със стъклена стена.
викам,удрям с юмруци стената.там има само моето отражение и мълчание..
Уморих се.
Не ми е достатъчно слънцето.
Разумна съм

Казах ли ти,колко мразя гробища.

Подредените мраморни паметници,купчините пръст покрити с цветя.
Скърбящите близки.
Ненавиждам всичко което ми напомнят тези неща.
Избягвам църквите.
Както навярно дяволите избягват димът от тамян.
пушливите пламъци на свещите.
Тъмнината и мрачните погледи на иконите.
Всичко туй ми напомня,къде съм и защо.
Макар понякога..съвсем да не давам вид,че изобщо помня.
Мразя да седя права,или да присядам на пейката край гроба ти.
Драскам клечки кибрит,в опитите си да запаля поне една свещица.
вятърът ги гаси напук,чувам кикота му,изтръгва пламъчетата от ръцете ми.
драскам клечки,троша ги в пръстите си,издрасквам целия кибрит,и нищо..
Запалвам цигара.
Дръпвам дълбоко от нея,и я слагам долу при свещите.
Уж угасналите свещи.
неясно как,вятъра спира и те подемат невидим пламък и горят припряно и неистово..
Въобразявам си,че с теб си говорим.
нямам какво да ти кажа.
очаквам че вече си всичко видял ,чул ,разбрал и думите са излишни.
Сърдита съм ти..
Знаеш колко ми е неприятно че страдам..
Сякаш е възможно живота да е друго,освен неприятни емоции,но въпреки това,не обичам да страдам.
Не обичам да усещам онези въжета стягащи възел в стомаха ми,и онова чувство,че сякаш ходя по въздуха,и под краката ми няма нищо и всеки миг ще се срутя в това нищо...
Всъщност ,ти знаеш всичко.
Но това няма никакво значение.

Помниш ли,Кристина беше на три...
Постоянно говореше за това,че иска да разпери криле като птиче,и да лети.Искаше да й купя костюм на врабче,и смяташе че щом го облече,мигновено ще полети,като истинските врабци..

Помниш ли как я хванах на ръба на парапета..
Не помня как се озовах до нея,как прекосих петте метра от вратата на стаята,до парапета на терасата...
Свестих се,на пода,прилепила гръб към стената стиснала малкото човече почти задушено в уплахата ми...Задавих се в сълзите си,хлипах и не можех да се вдигна от пода сякаш ме бяха строшили..
И се отприщи всичкият ужас,насъбран вътре във мене..

Колко нощи се сепвах в сън,един и същ сън-посред нощ звъни телефона,и аз не искам да се събудя,защото знам какво ще ми кажат отсреща...
Боже...
А казват,че времето лекувало...
Не лекува..
Времето не изтрива нищо.
Може би само замъглява образите,замазва думите..Но всичко остава там,отпечатано в паметта и често диктува жестовете ти в дните,диктува мисли,постъпки...
Всъщност аз знам защо.
Помня защо.
Разбирам защо и как.
Но това не ми носи утеха.