Алхимично

Стоя сама тихо във мрака.Под пръстите си усещам дървената подвързия на фолианта..Разговарям мислено в тихата нощ.Един след друг се явяват пред мен,като по волята на чудна магия,великият старец Парацелз,Раймонд Лулий,Арнолд Вилянова,Корнелий Хенрих Агрипа,дори самият Нострадамус,Мишел...
Всички те,търсиха и познават скритата истина.

На старата лабораторна маса лежат колби и тъмни стъкленици.Антимон.Сяра.Живак.Бледа луна и Червен лъв.
Дори ти,приятелю Фауст.Дори ти не устоя.Как да избера днес аз...
Кое е смърт?И кое е живот вечен...
Истина е ,че единствено любовта спасява душите ни.Любовта към дете,към майка към бащин дом....

Злато от кръвта си извади...
Изкови ми пръстен...
Плащ от хиляди звезди
изтъкан,подари ми..
За косите ми венец
от комета...увенчай ме...нека бъда твоята кралица...
Единствено така ще знам,че ме обичаш...

Годишнини (Реквием за една роза...)

Точно преди година,точно тук,създадох първия си блог.Написах първия си постинг..Вече изобщо не помня,дали някой го е чел.Дали някой е коментирал.Изглежда имах нужда да записвам собствените си вътрешни диалози,за да мога след време да ги чета,и някак да се разбирам ,сама себе си...После ми омръзна.Дотегна ми.Изтрих блога.Писах друг.На друго място.И неусетно се промених.Днес пак е последният ден на ноември.Странно белязани са месеците в живота ми,белязани с цветя.През ноември мразя хризантеми,и плача с рози..
Преди дни се престраших ,и купих хризантема,за приятелка.Нали само за мен хризантемите са страшни.Те всъщност са очарователни,и уханни.Нежни,непретенциозни...И аз всъщност не ненавиждам тях,а миговете в живота ми белязани завинаги с аромата им...

Подариха ми роза.Неочаквано.Внезапно.
Същата роза,като онази,която години наред сънувам,цъфнала в снежната пряспа и баща ми,надвесен над нея,като над най-чудното земно съкровище.Очите му изпълнени с такава неземна светлина,притихнал и просълзен..Татенце....
Плача.Винаги когато се върне пред очите ми тази картина плача...
Той си отиде от мен.В един кошмарно леден ден през ноември.Сложиха го в замръзналата земя,и го засипаха с хризантеми...
Неговата любима роза,в двора на любимия му дом,цъфтеше сама в снежната пряспа...
Надвесена над нея,като над най-скъпото на земята съкровище плаках часове...Излях душата си в сълзи.Стопих снега край розата.И не посмях да я откъсна...

Държах същата роза в ръка ,преди два дни.Убодох се на бодлите й,и понеже не можех да си позволя да заплача..се смях.смях се много,за да изгоня внезапно връхлетялата ме болка...

Липсваш ми.Никога не го казвам на глас.Но ми липсваш,ужасно.Във всеки ден от живота ми.Във всеки сезон..Виждам го в очите на мама,на Дидо...Липсваш ми...Но се надявам ,да си добре,там където си...Не бих понесла мисълта,че някак страдаш...
Липсваш ми,и много те обичам...


p.s.сега чак се сетих,че всъщност един от първите ми постове беше точно за оная роза в снега,за баща ми..и същия ден ,в който писах това,навън валеше сняг а червените рози в моята градина тъкмо бяха разтворили цвят..снимките които направих тогава,за съжаление изтрих заедно с блога...