Борис

Сънувам те.
Сънувам те толкова често,че вече се обърквам,дали не те срещам в дните си наистина и наяве,съвсем като преди.
Изгубвам се между "тук и сега" и "там и преди".
Вече не се питам какво се е случило и защо.
Кога ще дойдеш.
Дали ще те видя пак..
Дори не мисля за теб докато съм будна.
Сънищата ми са изпълнени със събития.
И идваш.
По-често от очакваното.
Умът ми знае че си мъртъв.
че вече не си в онова тяло,което обитаваше докато беше "моят" Борис.
някаква част от мен обаче,упорито отрича.
Смъртта ти.
Отсъствието ти от живота ми.
Понякога в средата на делника,ме прерязва жестока болка,спира ми въздуха,мъката е така остра,че мигновено изпълва очите ми с горещи сълзи.
Няма те.
Не твоето дете отглеждам.не твоето дете целувам сутрин,когато го изпращам на училище,когато го завивам в леглото вечер.
Не твоите очи виждам сутрин,щом се събудя.
не твоите ръце ме прегръщат..
Не съм и подозирала ,че може така да боли.
Ставам друга.Не-себе си,защото ми е трудно да понасям..
Животът ми върви и се случва извън мен,въпреки мен.
Тялото ми съществува отделно от душата.
Приближава пролет.наоколо става зелено.
а моите очи са все там,горе в небето,сякаш някак бих могла да те зърна ,да идваш усмихнат и с отворени обятия.
Прекрачвам за пореден път на борда на мъничкият овехтял самолет,със тайната надежда,че ще се разбием някъде ,и най-после всичко ще спре тук,и ще дойда там..
Куп щуротии върша,за да заглуша проклетата болка,а тя е като черна дупка в мен,която поглъща всичко и продължава да зее,и да ме лишава от смисъл.
Влюбвам се в друг.
Той е чудесен.и когато го гледам така ме боли.
Понякога прави същите мимики,а на мен направо ми спира сърцето..
Правя всичко възможно,да избягам от него,да го отвратя от себе си..
И болката е още по-непоносима.
ти си призрак който пие живота ми.Радостта ми.Шансовете ми да съм жив и щастлив човек.
Не ме попита,дали ще мога без тебе.
Просто отиде там,и се уби.
И уби и мен.Без обаче да ме умъртвиш и физически.Това пропусна.
Ти си егоист.
Аз все във такива се влюбвам.
Които са в живота ми само докато имат нужда от мен.
никой от тях не попита,аз дали имам нужда от някого.
Но първо ти..
прокълна ме,и ме обрече..
Не видях мъртвите ти очи.Не целунах студеното ти чело..
Не вярва още част от мен,че заровиха теб в онази закована кутия..
всеки път,когато изгубя приятел,губя теб.
Всеки път същата безумна вътрешна агония.
Днес не съм с всичкия си.
Разбита съм на парчета.
защото ако събера в едно цялата болка,мозъкът ми ще експлодира.
Идваш насън.Смеем се.
щастлива съм..
Заспивам в прегръдките ти,уютно и топло сгушена,сигурна,спокойна...
И после се събуждам..
И всичко е изчезнало.Неистинско.
Светът ми е ограден със стъклена стена.
викам,удрям с юмруци стената.там има само моето отражение и мълчание..
Уморих се.
Не ми е достатъчно слънцето.
Разумна съм

Казах ли ти,колко мразя гробища.

Подредените мраморни паметници,купчините пръст покрити с цветя.
Скърбящите близки.
Ненавиждам всичко което ми напомнят тези неща.
Избягвам църквите.
Както навярно дяволите избягват димът от тамян.
пушливите пламъци на свещите.
Тъмнината и мрачните погледи на иконите.
Всичко туй ми напомня,къде съм и защо.
Макар понякога..съвсем да не давам вид,че изобщо помня.
Мразя да седя права,или да присядам на пейката край гроба ти.
Драскам клечки кибрит,в опитите си да запаля поне една свещица.
вятърът ги гаси напук,чувам кикота му,изтръгва пламъчетата от ръцете ми.
драскам клечки,троша ги в пръстите си,издрасквам целия кибрит,и нищо..
Запалвам цигара.
Дръпвам дълбоко от нея,и я слагам долу при свещите.
Уж угасналите свещи.
неясно как,вятъра спира и те подемат невидим пламък и горят припряно и неистово..
Въобразявам си,че с теб си говорим.
нямам какво да ти кажа.
очаквам че вече си всичко видял ,чул ,разбрал и думите са излишни.
Сърдита съм ти..
Знаеш колко ми е неприятно че страдам..
Сякаш е възможно живота да е друго,освен неприятни емоции,но въпреки това,не обичам да страдам.
Не обичам да усещам онези въжета стягащи възел в стомаха ми,и онова чувство,че сякаш ходя по въздуха,и под краката ми няма нищо и всеки миг ще се срутя в това нищо...
Всъщност ,ти знаеш всичко.
Но това няма никакво значение.

Помниш ли,Кристина беше на три...
Постоянно говореше за това,че иска да разпери криле като птиче,и да лети.Искаше да й купя костюм на врабче,и смяташе че щом го облече,мигновено ще полети,като истинските врабци..

Помниш ли как я хванах на ръба на парапета..
Не помня как се озовах до нея,как прекосих петте метра от вратата на стаята,до парапета на терасата...
Свестих се,на пода,прилепила гръб към стената стиснала малкото човече почти задушено в уплахата ми...Задавих се в сълзите си,хлипах и не можех да се вдигна от пода сякаш ме бяха строшили..
И се отприщи всичкият ужас,насъбран вътре във мене..

Колко нощи се сепвах в сън,един и същ сън-посред нощ звъни телефона,и аз не искам да се събудя,защото знам какво ще ми кажат отсреща...
Боже...
А казват,че времето лекувало...
Не лекува..
Времето не изтрива нищо.
Може би само замъглява образите,замазва думите..Но всичко остава там,отпечатано в паметта и често диктува жестовете ти в дните,диктува мисли,постъпки...
Всъщност аз знам защо.
Помня защо.
Разбирам защо и как.
Но това не ми носи утеха.