Обичаници

Обичам слънце.И приятели.Обичам да е лято.Да ходя по сандали.Обичам да тичам.Да нося леки дрехи.Обичам да е топло.И да държа някого за ръка.Обичам да гледам как някой друг гледа право в слънцето.Обичам да гледам как слънчев лъч позлатява нечии очи.Играе си в косите на детенце,превръща се в сребърно и в златно...
Има прах от звезди във очите ми.
И на мен ми потичат сълзи...

И хиляди лалета ще пламтят над мен.Ще се поклащат нежно в такт със бриза.
Като мънички тупкащи сърца.

И братче ми,в грамаданските преспи и кучешките минус 25 градуса ,миналата зима.На лов за избягал лешояд.До три през нощта..Картинка!!!

Искам вече да завали сняг.Искам да си нахлузя скиорските очила и да се запилея по баирите и снежните гори.Човешкия свят ми дотегна...

Счупени огледала

Сърцето ми е шепа пясък.Ситни парчeта строшено огледало.Във всяко се оглежда по едно лице.Въртят се милион очи и питат с шепот:къде си...коя си...Свисти вятър през счупените прозорци на моето Аз...Размята дрипите на раздрания сън...Събаря снимките от стените.И ме оставя без спомен...В света на сънищата ...

Бродя в дневните сенки безпаметна.Само смъртна жажда ме води.Търся извор.Да пия и да си спомня...

Алхимично

Стоя сама тихо във мрака.Под пръстите си усещам дървената подвързия на фолианта..Разговарям мислено в тихата нощ.Един след друг се явяват пред мен,като по волята на чудна магия,великият старец Парацелз,Раймонд Лулий,Арнолд Вилянова,Корнелий Хенрих Агрипа,дори самият Нострадамус,Мишел...
Всички те,търсиха и познават скритата истина.

На старата лабораторна маса лежат колби и тъмни стъкленици.Антимон.Сяра.Живак.Бледа луна и Червен лъв.
Дори ти,приятелю Фауст.Дори ти не устоя.Как да избера днес аз...
Кое е смърт?И кое е живот вечен...
Истина е ,че единствено любовта спасява душите ни.Любовта към дете,към майка към бащин дом....

Злато от кръвта си извади...
Изкови ми пръстен...
Плащ от хиляди звезди
изтъкан,подари ми..
За косите ми венец
от комета...увенчай ме...нека бъда твоята кралица...
Единствено така ще знам,че ме обичаш...

Годишнини (Реквием за една роза...)

Точно преди година,точно тук,създадох първия си блог.Написах първия си постинг..Вече изобщо не помня,дали някой го е чел.Дали някой е коментирал.Изглежда имах нужда да записвам собствените си вътрешни диалози,за да мога след време да ги чета,и някак да се разбирам ,сама себе си...После ми омръзна.Дотегна ми.Изтрих блога.Писах друг.На друго място.И неусетно се промених.Днес пак е последният ден на ноември.Странно белязани са месеците в живота ми,белязани с цветя.През ноември мразя хризантеми,и плача с рози..
Преди дни се престраших ,и купих хризантема,за приятелка.Нали само за мен хризантемите са страшни.Те всъщност са очарователни,и уханни.Нежни,непретенциозни...И аз всъщност не ненавиждам тях,а миговете в живота ми белязани завинаги с аромата им...

Подариха ми роза.Неочаквано.Внезапно.
Същата роза,като онази,която години наред сънувам,цъфнала в снежната пряспа и баща ми,надвесен над нея,като над най-чудното земно съкровище.Очите му изпълнени с такава неземна светлина,притихнал и просълзен..Татенце....
Плача.Винаги когато се върне пред очите ми тази картина плача...
Той си отиде от мен.В един кошмарно леден ден през ноември.Сложиха го в замръзналата земя,и го засипаха с хризантеми...
Неговата любима роза,в двора на любимия му дом,цъфтеше сама в снежната пряспа...
Надвесена над нея,като над най-скъпото на земята съкровище плаках часове...Излях душата си в сълзи.Стопих снега край розата.И не посмях да я откъсна...

Държах същата роза в ръка ,преди два дни.Убодох се на бодлите й,и понеже не можех да си позволя да заплача..се смях.смях се много,за да изгоня внезапно връхлетялата ме болка...

Липсваш ми.Никога не го казвам на глас.Но ми липсваш,ужасно.Във всеки ден от живота ми.Във всеки сезон..Виждам го в очите на мама,на Дидо...Липсваш ми...Но се надявам ,да си добре,там където си...Не бих понесла мисълта,че някак страдаш...
Липсваш ми,и много те обичам...


p.s.сега чак се сетих,че всъщност един от първите ми постове беше точно за оная роза в снега,за баща ми..и същия ден ,в който писах това,навън валеше сняг а червените рози в моята градина тъкмо бяха разтворили цвят..снимките които направих тогава,за съжаление изтрих заедно с блога...

Топчо бе!Топчо!!Не го ли позна?Спи в половинлитровата кутия с която дозирам храната на големите котки за деня.Сигурно му е миришело вкусно.Така го намерихме заспал.Със съседската пораснала госпожица Поля се смяхме много.Накрая го щракнахме и на фото-зер,може и да не ни повярвате като ви разкажем Топчовите приключения.(а пропо,в единият ъгъл на снимката се вижсат още спящи зверчета,свряни зад решетката на прозореца и на сянка.)

Бързах бързах...Снимките не са в истинската последователност.Кристина се цупи цяла сутрин на разходката из Варна.Накрая "удави"плюшеното мече във фонтана срещу операта и съда.Това е то.Цупенето докъде води...Все пак ,спасихме мечката.
E,поомърляна и мокра.Обаче пък,коя плюшена бяла мечка може да се похвали с подобно приключение.Крисата си поплака,помрънка,пък накрая й помина киселото настроение.Е ,тогава пък взе та заваля...

време

Вчера мило ми братче имаше рожден ден!Честит ти рожден ден,братче!!Да си ми живо и здраво!!Късметлийче и щастливо!!Другото ще си го купиш...
Та въпросното вчера ,заградено с дебел червен кръг на календара,ме подсети със стряскане подкосяване на колeнете и присвиване в стомаха,че лятото се търкаля към края си.Търкаля се лятото,времето се процежда през шепите ми като вода,есента ми намига и си приготвя боичките с които ще краси листа и треви. Аз съм зациклила някъде посред самото време.Виждам го как се изтъркалва покрай мен,хлабаво се навива на рол,чувам звуци и шумове,лъхва ме мирис на прегоряла от слънцето трева,гледам как наоколо хората отварят усти и нещо говорят,а говорът им потъва в мека като памук тишина...Сякаш съм насред остров безвремие.

Сменям две зими за едно лято.Сетих се за тая си мечта докато пъхтя по прякото към булеварда.Ама и бързане!!Ручейчета текат по врата ми под косата,промушват се ловко под бието на тишъртката и се разплискват преди да ги попие меката памучна тъкан.Зор.Заиграха ми червени колелета пред очите ,а въздухът свисти в дробовете ми и ме гори сякаш дишам пропан-бутан.Всеки миг ще се втечня и ще потека обратно надолу по пътеката.А Кристина не спира да бърбори.Колко са високи еей ония треви.И дали като ходиш по такиви пътечки можеш да срещнеш змия.И защо тука на пътеката точно са заградили и вече има изкопани основи за сграда.Как така ще си строят къща на пътеката,че ние тогава от къде ще минаваме да ходим при Хелън....Хриптящо й казвам да замълчи.Подхваща песен.Така де,поне като си тананика не се налага да отговарям на въпроси.Небето е сякаш от огън.В седем вечерта.косата ми залепна по шията ,по лицето.Едвам сбирам сили да отрия чело в рамото си,поне да не ми щипе от потта.Сандалите ми са прашни сякаш съм изгазила половин пустиня.Детенце подрипва наоколо.Прехласва се по прелитащите гълъби и врабци.По нацъфтелите край асфалта полски цветета.Гони пеперуди.И не спира да мрънка да бърбори да тананика.Да задава въпроси и да си отговаря сама. И когато всичко това й омръзва започва да ме инквизира мен.

летни

Това че преди половин час реших да регистрирам нов блог надали може да се разглежда като възкресение.Да се разглежда както ще.Доволна съм от себе си,задето без капчица съжаление натиснах "изтриване" преди време. Та така де.Опять и с начале. Пък ако ми стигнат сили и време да пописвам и по-смислени неща,освен за котките и детето...Амин.