Divine Love

********

Лийла

Животът трябва да бъде живян облят от онова топло сладко неописуемо чувство на непоколебима обич...
Животът трябва да бъде живян със смехът и игривостта на Лийла...
Люлка в златисто белите топли лъчи на Погледа Му...
Вибхути от дланите му.....
Него,Вечният...

Out Of My Mind

Напълно съм извън ума си...
Който иска да ми разправя че нямало културни шокове и не съществувало такова нещо като конфликт на реалностите....

Днес ми е ден за открития.
Намерих четири (поне) блога с автори които носят псевдонима "Аурора".
Леко се озадачих,смях се.Защо пък не...
Обичам да наблюдавам хората,но не обичам да разсъждавам над тях,не защото не мога да разсъждавам...теза антитеза синтез,са ни за забавление....По-скоро се уча да чувствам хората...
Гледам някак дълбоко вътре в тях,долавям онова което ги движи....
Промених се много,от времето когато мислех и пишех.
Днес само чувствам.
Понякога съм тъжна,понякога не съм.Старателно се радвам на миговете,като дребосък който събира колекция пеперуди в кутия от обувки...
Не обичам да вадя пеперудите от кутията...
Научих се да преживявам мига напълно,до дъно и да продължавам напред назад или просто нататък...посоката е някаква фикция,ако разсъдим че всъщност нещата се движат в сфера,всичко е едновременно,и миналото и настоящето и бъдещето,и така разбираш че можеш да бъдеш щастлив ако искаш да бъдеш щастлив,можеш да учиш уроци и да изгаряш огромни количества карма,можеш да си дотолкова благороден и бодхисатва че да пожертваш себе си за да нахраниш друго същество....и да го сториш просто от обич,защото можеш да го сториш когато в теб няма нищо друго когато ти самият не си нищо друго освен една непрекъсната във време и пространство обич преливаща в съществото ти...
Тъгувам по един обречен свят...и съм щастлива за бъдещето му,без умиращите от глад стотици всеки ден,без нещастните милиардери които си мислят че другите същества на планетата са нищо защото нямат техните пари...без нуждата по този начин с такъв опит да станеш близък до духовното съвършенство....
Сънувах цялата нощ как някой ми слага гердан с рудракша,навеждах глава и усещах нечии пръсти да слагат връвта с мънистата през косата и главата ми на шията,спах в неизказано щастие....надявам се да получа тази благословия,и да не се върна вече в тъй натъжаващата ме и измъчваща до лудост "реалност на абсурдите" в отечеството...

Ом Према Ом

като роза

NLP

Уесак

След априлското пълнолуние и Възкресение Христово,идва другото най-важно в календара пълнолуние.Майското пълнолуние,Уесак и наричаният още Източен Великден,Денят на Буда..

В самият час на пълнолунието Земята и Слънцето застават на една права.Езотериците казват че тогава се отварят порталите към другите духовни светове,това е денят за високо духовно служене...

Добрата воля,Уесак и Великият световен призив тук

Према

...Любов на сърцето ми...Ом Према Ом!

Обичам да слушам тишината....
Изминаха дните на вътрешният преглед...
Сега съм като празна чаша която можеш да напълниш със шампанско или с мастило...
Слушам тишината,гледам в незримото,и виждам....

Малката голяма тайна
когато просто пренаредиш
цветовете
в лъчите
трансформираш
субстанцията
на ситуацията...
на материята...

Той е много висок
с пронизващи сини очи...

Кристалите говорят...

Снимка за спомен

Разбираме
че сме прекрачили в невярната посока времето,когато срещнем себе си във фотоси...
Никой не вярва в старостта,докато не срещне лицето й в огледалото си...
Мамо,колко си хубава на тази снимка,колко си млада мамо...
Гледат ме едни огромни пъстри очи,на едно пораснало като фиданка детенце...
Мятва сребристо-русите си коси назад,и се смее като птиче,голямото малко дете със сериозни пъстри очи...
Опитът ми на човек,натежава като презряло житно зърно,готов да се отрони,в едно със сълзите по някогашна радост...
Трийсет и седем години,вододел ли са в живота ни...
нима някой някога е вярвал че ще стигнем до тук,до кръстопътя на тези трийсет и седем ...
Зрели праскови,кошници ябълки,погалени котки,прегърнати приятели,изгубени любови проляти сълзи....
Във всеки един миг дишах ли,живях ли,обичах ли или плаках,нещо някого някъде....
Все едно нали,момичето от снимката знае как да се върне...
Вече знае безброй тайни,умее безброй неща,но може би още не знае какво е когато човек е стар,и как побелява косата,и как се вдълбават бръчките от резеца на времето,и как сърцето се задъхва и уморява от болката и недоверието и как смехът на едно малко русо пъстрооко момиче значи всичко,изгряло слънце и завърнат смисъл...
Ще извървим пътеките до края.Макар пак да стоим на кръстопът,и страшно да ни тегли към пътечка под вековните дървета и поляни с теменужки и мравуняци...
Люлка...

Като реплика на Маркъс....
Аз не съм Диадора,нищо че така се обръщат към мен,всякакви немскоговорящи,защото им е трудно да запомнят българското Теодора....
Кръщават ме всякак,Доротея,Дориана,Теа....
Не е ли все едно..
Баща ми избрал да ми даде името на сестра си...
Защото си отишла млада..
защото са я обичали...
Обрекли ме без да щат,и без да знаят да им заместя някого когото са обичали....
Дали успях да оправдая надеждите им за обич....Кой знай.Непокорна бях,непокорна и днес съм....
Не слагам знак за равенство между пространствата вътре в мен и рамките в които ме пречупват....Нито в имената,нито в русата коса до кръста,нито в кафявото на очите и двата метра превъзходство над дребните по ръст....
Сънувам наяве.В световете отвъд няма сенки...А светът ми се люлее в златна мрежа....
Нищо няма значение,даже животът тук...

Любовта е стих безкрай....

Тогава си е тогава;сега е сега.Сега имам време единствено за свобода.

Събитията във времето отварят неподозирани врати и ни запращат в светове,за които само скритом от себе си даже сме се досещали че някъде има.Дълбоко в не-правенето са скрити всички възможности.А човек идва на този свят,така чист и подготвен за щастието,както никой не се съгласява да признае.И после всичките методи на възпитание,всичката социална среда превръща потенциала за щастие в едно непрестанно търсене мъчение страдание...
Най-щастливите мигове.Нощ.Тишина.Само тъмното небе и звездите над мен.Даже вятърът е притихнал,защото знае,че в тези мигове протягам душата си на пръсти към сърцето на небето,и докосвам себе си,сърцето си..Ще мина през Окото на Дракона..
Скоро...Много скоро..

...Изведнъж разбрах защо плача.Сякаш светкавица процепи тъмното,и видях всичко като на длан...Не плачех защото ти си тръгваш,и няма да те видя скоро,плачех защото дълбоко вътре в себе си се досещах че някога ще спра да те обичам.Уморена от разстоянието,от празните надежди,от липсата на възможност да променя каквото и да било ....
Плачех защото го разбирах дълбоко в себе си,и знаех че погребвам нещо неразцъфнало,нещо което в мига в който обърнех гръб и се качих в таксито,щеше вече да е минало....
Едно несбъднато несвършено минало...
Всяко човешко същество бленува друго човешко същество,което да му даде всичката обич и нежност.Човеците са гладни за обич,и понеже този глад ги изяжда отвътре,те се превръщат в чудовища и се избиват едни други,вместо да се обичат...

Пробягвам свитото време.Денонощие от шестнайсет,вместо от двайсет и четири часа...
И сякаш никой не забелязва.Всички странни неща,светлини лица и звуци...Сякаш никой освен мен не забелязва.Промъквам се в процепите от време ...Сърцето ми диктува...
Вече дори не считам за нужно да обяснявам...
Маите знаеха всичко,аз знам много от всичкото...
Не знам защо,как,нито от къде...
Понякога не помня точно коя съм..
Сигурно е само едно,не съм тази за която ме мислят сега,някой друг съм,скрит в нея...
Странното е,че околните се държат така,сякаш е абсурдно да допуснат че е възможно да изпитвам болка.На няколко пъти в последните дни се питам,жива ли съм още,и случва ли се наистина всичко което се случва.Къде съм,какво се случи.

Повече съм космос и междузвездно пространство отколкото ти би се осмелил да мислиш.

Събудила съм се като минзухар.Красив с ярко жълти тичинки,отровен или не съвсем-според дозата..
Мога да оцветя пилафа ти за обед в шафранено,а може и да те заболи корем от мен...
Минзухарена съм .Цялата.
Сякаш от захар,с прозирни листа,с едва видими лилави жилки в ясно-жълтото на листцата.Присвивам се във студа,и се целувам с пчели в топлото слънце....
А падне ли върху мене сянка,жълтото се превръща в бакърено,или в златно...
Сънувам че съм събудена река.Пропукват се ледове,и шурти сърцето ми.Ледено студено и бистро утоляващо жажди..
Въздух съм,а толкова обичам водата...
Летя и се сгромолясвам.Плавам и се разбивам по злостни брегове...
Накрай намирам пристан в сърцето на огъня.Слънце и звезда...Топло ми е ,и заспивам,като силфида от тънка хартия...

А тук като припомняне си слагам приказка -стихове за едно Чудовище.
Усмивки,към детството и към всички.

Недялко Йорданов - Приспивна песничка

Там в тилилейската, там във злодейската
гъсто гъстейска гора
страннно чудовище има леговище
скрито в една пещера.

Стъпва със лапища... Спъва се в трапища.
В трънища и във бодли.
Скъса си вече всички чорапища.
Левият крак го боли.

То е страхотнище! Но е самотнище...
Тъй си живее без шум.
Хем е чудовище, хем е тъжовище,
дето си плаче на ум.

Туй Торбаланище спи под юрганище -
сто килограма листа.
Носи си гащерки. Храни се с мащерки...
С никакви други неща.

Нито е лошаво, нито е рошаво
Даже е с хлътнал корем.
Даже очищата, даже ушищата
са му човешки съвсем.

Само че, само че... Някакво камъче
счупи му предния зъб -
както си хрускаше, както закускаше -
и си умира от скръб.

То е суетище... И е поетище.
Дращи скалата със нож.
Киха и пише си стихчета- кихчета -
хремаво в дългата нощ.

Свърши си всичките хапчета- лапчета
Мъчи го грипът свиреп.
В девет куплетчета - сто епитетчета:
всичките те са за теб.

Ах, туй чудовище пази съкровище...
Някой ще каже: дрън-дрън.
Скривай сълзичките, стискай очичките,
за да го видиш на сън.

Вятъра ме уморява днес...Всичко ме уморява...
Гледам как детенце сбъдва мечти.Тя не знае какво е да се съмняваш в правилността на желанията си.И просто сбъдва каквото пожелае.Няма разделение.Тя е всичко и всичко е Тя..
От децата се уча..

Следобеди

Не се уморявам да уча,да искам да уча,да знам,и да разбирам всичко около себе си.
От ранна възраст,желанието да познавам принципите на всичко наоколо,не ми даваше мира..
Бързо и рано се научих да чета.Сякаш прогледнала след дълга слепота,четях всичко,като всеядно същество,после гладът ми се поуталожи и започнах да подбирам ...
После подкарах успоредно с четенето и прилагането на наученото в книгите...
Експериментирах с всичко,по всякакви начини,с всевъзможни хора и ситуации,катерех се по покриви,по планини,слизах в пещери ,давих се в бързеи,заплитах се в даляни,гмурках се в буря,оцелявах,понякога без,понякога със поражения.....
Учех се.Лабораториите на баща ми,и лабораториите на живота,кухнята на мама и библиотеките,горите и поляните,плажовете вятъра,хвърчилата и облаците,първият полет със самолет,първата стрелба,първата смърт на обичано същество...
Всичко всичко минаваше през мен и остави следата си...
Днес не вярвам на философите че единствено трябва да си натрупал опит и да знаеш,"Теза антитеза ,синтез",не е достатъчно основание за мен да съществувам,да съществува всичко наоколо.
Открих космоса,и прашинки от истините му нося в себе си...
Но ще раста още,и още ще уча....някога някъде....достигнала Бога,може би ще се върна в него,.....дотогава,вървим съзерцаваме,плачем и обичаме,нови същите различни,човеци и не съвсем....

Джаджи

Съм личност която твърде често не може да си седи на задника.Десет години с много тръшкане,сърдене инат и всякакви кавги си създавам място под слънцето.
Не за друго,а защото съм жена,в една странна ориентало-европейска държава,освен всичко друго съм и наистина страшен инат с ужасен характер,мнителна до безобразие и недоверчива като див звяр...с навирен нос и прекалено много способности в много области,които трябва да бъдат поняк(ога озаптявани,канализирани и правилно използвани,защото могат да доведат до нечуван и невиждан хаос...
Да,това съм аз.
Не буря в чаша вода,а съвсем истинска буря....

Голямата ми тайна любов са лодките.Аз едно израсло в планина и море дете,избирам в ранната си зрялост(бе това звучи като пред пенсия,ама нищо,аз и на трийсет и седем съм си дете...)Та избирам да обичам не друго.Не планинското катерене,не парапланеризма алпинизма ски спусканията или скиторенето по върхове и езера,избирам...ветроходството...
Няма да лъжа че преди години изобщо имах понятие от ветроходство.Все пак,прекарала съм много голяма част от живота си на сушата,и макар че много лета всъщност живеех на брега на морето,заради големите страхове на майка ми,късно се научих да плувам.Та мама изпадаше в истерия щом някой от нас тримата-мен брат ми или сестра ми доближеше морето.Още сякаш чувам баща ми през смях да казва след поредното й изстъпление във вид на панически крясъци да излезем от водата,:"Марийо,едно не мога да разбера,как я направи Господ тая работа,кокошка патета да гледа..."и да се кикоти с глас,докато тя задъхана от викането ни измъква един по един от плиткото и ни реди по хавлиите.Гледка и половина...Наложи се да почакаме да порастем достатъчно,та да можем да ходим на море без надзор,за да се впуснем най-сетне в удоволствието да покоряваме освен друго и морската шир....Според мама най-доброто занимание за децата й,е безопасното занимание,нещо от рода на пеене или рисуване,четене и прочие...Добре че не знае на какви екстремни походи из пещери и какви падания с мотори и прочие веселби си устройвахме,далеч от очите й....
За щастие без бели и катастрофи и със пълното съзнание,че от самите нас зависи собственото ни оцеляване,а също и пердаха в къщи,ако се издъним...

Сега живея вече десет години далече от морето и го посещавам веднъж или два пъти годишно за по две-три седмици,но в околностите има язовир,и какво да се прави,приятели сърфисти и всякакви откачалки...
С течение на времето с някои от тях се разминаваме много или пък в случая се преоткриваме взаимно...
Веско строи лодки от стъклопласти,и в един момент се оказва,че освен дето съм запалена почти колкото него,всъщност достатъчно разбирам от платна,такелажи и плавания изобщо,и аз не знам как става,някак отвътре ми идва.Макар че Ицо не вярва,на първото ми самостоятелно плаване в язовира прибирам лодката при почти пълно безветрие,без да използвам двигателя ,движена на ход само и единствено от затихващи вечерни пориви...
Това ми спечелва уважението на Веско до толкова,че той ми звъни при всяко тръгване към язовира да попита,искам ли да покарам яхтата,и да видя дали ще одобря направените по нея промени....
Сега освен за собствена къща,вече мечтая и за собствена мъничка яхта,която всъщност ако успея да сглобя с Вескова помощ няма да струва кой знае колко скъпо.Има и вариант да си купя нещо малко на старо от някоя гръцка марина,там избор има.
Шест-седем метров съд би бил идеален за моите опити.
Разбира се,не искам лодка клас "Фин" те са швертови лодки за надбягвания и екстремни ветрове.На мен ми е нужна ветроходна лодка,може би и с извънбордов двигател,за всеки случай....
Това е то.Джаджите без които мога,но и не мога да живея...
След провалите в чувствата,защото знам какво не искам,и ми е непоносимо да правя компромиси,лекувам сърцето си в гоненица със вятъра и садя дървета,щом се удаде случай...
Всичко друго,бих предпочела да не забелязвам.....

Горещо обичан от мен пламъко...

Понякога е достатъчно само едно "Обичам те".
Има желания,и желания....
Ако обичаш истински,надали би се изкушил от всяко предложило ти се удоволствие...
Ако пък се изкушиш,то тогава е видно,че не си още намерил единственото,за което да можеш да живееш даже само с едно далечно "обичам те".

Ето така изглеждам.Поне в повечето случаи...
Модилиани е имал за модел моя двойница.
Това Филип не пропуска да ми го напомни.Мъкне албуми от Франция,и вярва че ще се впечатля.Какво да се впечатлявам бе Филипе,той умрял като куче в приют за бездомни.Пък тя,голямата му любов,модела за портрета,останала сама,без пукнат грош и с дете на ръце....Ай моля ти се.Любови и изкуства.Забрави.Освен това,кашоните ми с албумите на големи майстори,дето едно време събирах пари от бригади и стипендии да си ги купувам, изгниха по хорските мазета...Изкуство...Бошлаф работа.
Не ми говори за любов.

Среднощ звъни телефонът...
Сепвам се,тъмно е.За щастие заспала съм на дивана в хола.Звънът няма да събуди домашните,които после да ми натякват....
Гласът на Филип хрипне.Странно е...
Исках да те чуя,повтаря।Само да те чуя...После мълчи.Повече от минута.
Мълча и аз...Накрая се осмелявам...
-Ало...
-Липсваш ми...-замълчава...
-Успокой се-казвам.-Ти го обичаш,нали за това си там.
Нали за това си там,толкова далече от тук.Толкова далече от мен...продължавам на ум...
-Искаш ли да се върна?Завинаги।Просто кажи една дума।Само една дума...
-Не।-тихо отвръщам и сама се ругая...
-Искам да си щастлив।А с мен няма как।Аз не знам как да накарам някой да е щастлив...