Писма

Ти си романтик.
Пишеш ми писма на хартия.
По две на ден.
Сутрин и вечер.
Описваш ми подробно всяко свое преживяване.
Разказваш ми за алеите в парковете в които се разхождаш.Описваш ми цветята,така сякаш стоя пред всяко от тях и мога само да протегна ръка и да докосна листцата на някое с пръсти.
Чрез теб усещам движението и туптенето на живота.
Нещата придобиват форма и цвят.Оживяват.
Старомоден си.
Обичаш масала с мляко,като мен.
А аз обичам да пием заедно,обичам да гледам как приготвяш чашата ми,чаените листа и малките ронливи бучки тъмна захар.Обичам да плъзгам върха на пръста си по златният ръб на чашата
и да се вслушвам,да гледам как млякото превзема чая на малки бели вихри водени от лъжичката.
Обичам да гледам как отпиваш от чашата си,и ме гледаш над ръба й,облечен в купената ти от мен риза..Радваш се като дете на нещата които ти избирам.А това топли.Правиш ме щастлива.
Мъничко,по мъничко,капка след капка и жест след жест.
А аз неусетно се привързвам към теб.И в мига в който го осъзнавам,изтръпвам,защото знам какво ме очаква когато заминеш окончателно.Глуха и сляпа пълна самота...

Ти си сякаш едно друго мое аз.
Излягам се на леглото си,и сгушена чета редовете зографисани по тънката светла хартия.
Мирише на теб.
На тютюн,и на парфюма ти.Сякаш виждам как седиш срещу ми,с подпряна на ръката брадичка и ме гледаш замислено и дълбоко.
Има много обич в погледа ти към мен.
Има много нежност в жестовете ти,във всяка мъничка проява на внимание.
Присъствието ти в живота ми,ме извади от онова странно и тягостно вцепенение в което бях изпаднала.
Предизвика у мен болезнена поява на спомени.
За жестове,за думи за усещания.
Плаках с часове,а ти мило ме утешаваше,защото твърдиш,че разбираш какво ми е.
Уверяваше ме че нямам вина.
Че се случва на всекиго да не може да направи избор,или да вземе решение.
Уверяваше ме,че щом така съм решила,значи така е било най-добре за собственият ми път.
Уверяваше ме че имам страхотно дете,заради което си струва да се откажа от мнозина..
А после замина.
Сега посягам към купичката мед и сълзите преливат от очите ми.
Започнах да плача,непрестанно,и нощем докато спя.И в банята под душа.
Но знам че така трябва.
Сълзите ще измият от мен всички спомени,ще уталожат болката,дори могат да заличат белезите.
Но няма ли да рухна най-сетне,защото болката е непоносима.
Светът е кух и празен,а аз наистина не разбирам
кому беше нужно всичко това..
Знам че хората които сме обичали,са онези които бихме могли най-силно да мразим.
Заради причинената болка.
А други хора.Съвсем без вина,ще дойдат да лекуват нанесените ни рани,и да изкупуват чужди грехове.