Изведнъж разбрах какво търся...
А то винаги си е било там...
Въртя в ръката си малко късче лапис лазули...
Любимо ми е.
Имам го отдавна.
То сякаш е парченце от душата ми.
Нирвана..и амброзията на вечното познание...
Знам,знам че само в тяло са възможни тези ...емоции...
Но по дяволите...понякога ужасно се уморявам...
Сякаш съм бегач на дълги разстояния,и тичам вече от хилядолетия..
Понякога забравям...
остава само лъчът пред мен , и тичам.
просто слагам единия крак пред другия...
Пустиня.
Луна...и Една бяла линия по която стъпвам...
Нищо друго.-...
В това се превръща всичко...
После,докато седиш в тишината....изведнъж чувам как някъде навън се лее вода...
И там е водопад.
Никога преди не го е имало...
Вода,потоци вода..
И зелени дървета..и звезди в тъмно-синьото небе...
Това е някъде в мен..Не на земята...
И после започва онова пеене.
Звездите пеят..
Някой чувал ли е как пеят звездите...
Неописуеми са мелодиите им....
Държа в шепата си философският камък...
Но сега имам нужда да съм сама...