Нищо не правя напоследък.
Освен да прехвърлям като топчета на броеница,мисли в ума си.
Прожектирам си минали филми и разсъждавам.
Можело ли е да се получи иначе.Другояче.
Как щеше да бъде правилно.
да кажа това,или да направя онова.
Разбира се,смисъл няма.
Защото ,достатъчно е да бъдеш Наблюдение,вместо Наблюдател,и тогава всичко се променя.
Застава по местата си и става такова,каквото трябва да бъде.
Много се питам обаче.
Което значи,че още не съм готова да сменя наблюдателя с наблюдението.
Не още.
Може би утре.
Или след още един ден.
Какво значение би могло да има времето,след като не съществува извън нашето измерение..
Съществували 36 измерения.
само съм чувала за тях.
Физиците писаха за 11.
Смятат света извън нашия за 11 -мерен свят..
Истината е очевидно много по-дълбока.
но човек е такъв,винаги убеден в собственото си превъзходство,винаги готов да не се съгласи,само защото е късоглед,кривоглед и откровено сляп за всичко по-далече на педя от собственият му нос....
Ужасно ме потриса например,навика на Х.с най-безпрекословна категоричност да отрича всичко извън видимото и осезаемото.
Последния път просто ми се доплака.
Говорехме си за дупки във времето,за портали и паралелни светове.
Отряза ме,с присъщия си груб маниер.
Била съм приказвала глупости.
Чудно,до кога ще се оставям да ме заболява от думите му...
Понякога ми иде да го ударя.
С нещо много тежко,така че да му разцепя главата,и да излезе от там всичката закостенялост,всичкия консерватизъм и твърда материалност.
Повдига ми се от него и ми се плаче едновременно.
Стиснал ме е в желязна мъртва хватка,и сякаш си давам сметка,че бих се откопчила от нея единствено с цената на смърт-моята или неговата..
И до тук стигнах,да пожелавам нечия смърт за да се спася...

и за теб мисля.
За мен и до сега е трудно да разбера много от мотивите и постъпките ти.
Бях добра,докато се съгласявах с теб,и правех каквото ти смяташе за нужно.
После настъпи миг,в който се почувствах и бях опустошена.
Прозирах егоизма зад нежността ти,и сърцето ми се обливаше в кървави сълзи.
Заклех се да си тръгна,каквото и да ми струва.
Това не значи че не плача и сега.
Не значи че не сънувам името,и лицето ти.
Не значи че не бих искала да е иначе.
Да можех да остана.
Може би щеше да е достатъчно да поискаш да остана.
Да докажеш някак,да ме накараш да видя и да почувствам че си готов да остана.
Не ,нали.
Били са просто думи.
И въпреки думите,никога не говорехме за важните неща.
Твоето време,твоят свят твоят живот бяха ли по-важни от моето присъствие там..
И аз и ти направихме своите грешки.
И няма как да се върнем навярно.
Вместо да използваш изкуството си,да ме приближиш до себе си....
Странно защо имах чувството че правиш всичко заради някой друг,да впечатлиш да изумиш няколко непознати.
Да те адмирират и ласкаят..
Е,на мен тези театри не са ми потребни.
Оттеглих се тихо.
Сега тъгувам.
За онова,неуспяло да се сбъдне щастие.
Вероятно беше нужно съвсем малко.
Но болят.
Онези несбъднати ласки,следобедни дрямки разговори,целувки караници,споделености..
Кой знае кога ще се изличат ,поне дотолкова,че да не ме карат да се обръщам непрестанно назад,с надеждата да ги зърна...
Ти проигра шанса си да ме обичаш.
Аз абдикирах от моя шанс.В името на един друг живот,и не искам да гледам на това като на жертва,а като на единствено правилното решение.
Нищо в това което правя днес няма стойността която бих искала да има...