Мъничък пъргав сух старец,с блага тиха усмивка,с милион бръчки край очите с побелели вежди като памучета върху бронзовото лице.Това е моят майстор -вълшебник на пръстени и всякакви украшения.Той ми показваше как се коват камъните в пръстени,в обеци в гривни.
Приказно същество,приличащо повече на трол,отколкото на човек.Виждала съм го да разговаря с птиците и с мравките.Първо пита нещо,после слуша с вечната си блага усмивка,после им отговаря,и винаги знае всичко.Много много отдавна,предричаше,че от мен би излязъл чудесен майстор бижутер.Защото съм имала усет към камъните и рисунъка на метала.Още дете безпогрешно разпознавах различните камъчета,полегнали кротко в гнездата си в дървени сандъчета постлани с черно кадифе.А той не криеше нищо от мен.
Занаят ,казваше,чедо,се краде.С гледане се краде.Не се дава и не се взема.Очите могат да те направят много добър майстор занаятчия,но затова трябва да ги научиш добре да гледат.
И аз ги учех,очите си.Не свалях поглед от чевръстите му пръсти,а той не ме спираше да му подражавам да се опитвам да се помъча да измайсторя нещо.Първо гривничка,после пеперуда за медалион,после пръстен,бисерни обеци...
С всичката си обич ми изкова един пандатив с изписани в него неразбираеми знаци на иврит и една звезда.
Да бях знаела тогава,да го попитам и да ми обясни,какво значат знаците гравирани върху метала...
Тази давидова звезда пазя и до днес.Години по-късно,един ден я показах на татко,а той подскочи до тавана,моят пандатив бил копие на Соломоновият печат...
Днес за мен тази вещ има космична стойност,от майстор евреин златар и бижутер,да получа подобен дар,от дядо Ешкенази...
Запазила съм си и парче лапис лазули,то пък ми е спомен от татко.
При всичкото злато,минало през ръцете ми,нищо не ме грабна,не ме поблазни,единствен пръстен,единствен камък и скъпоценната ми давидова звезда ,на чийто гръб старецът алхимик беше гравирал пентаграма-моето число,планетите на зодиакалният ми знак,имената на ангелите и демоните ми и две дати...
Днес сякаш с всеки изминал ден,заприличвам на дядото - разговарям с птиците,смея се с глас когато изгрява слънцето,целувам цветята и дъжда,а когато се нажаля,плача горко като изгубено дете।Емоциите ми са чисти,като на дете,не търся умисъл в постъпките на околните,не се сърдя дълго,и се опитвам да намеря мъдрост в болката,опитвам се да живея в тази точно минута,защото знам,че в следващата може вече да ме няма.Колко може да се живее без сърце...