Вървя по пътя си,преследвана от мисли...
Носят се като воали след мене.
Какъв е човек ,когато обича.
Колко сила е нужна,за да можеш да обичаш истински,не егоистично,не преднамерено,не ограничаващо.
Дали когато обичаш,непременно изпитваш ревност....
Не обичам да се влюбвам.Това е факт и не го отричам.
Непоносимо ми е,да се терзая,дали чувствата ми са споделени,колко ще продължи всичко,ще ме разбират ли,аз ще разбирам ли...
Не са страхове,а някакви отвратителни резерви,неща насадени в мен незнайно кога,незнайно как...
Или поне неспомнено...
Имам смътно усещане,за дадени някога обети.
Презирам институцията брак,и ако зависи само от мене,едва ли бих успяла някога да създам здраво семейство.
Единак съм.Пазя си територията.Понякога свирепо.Браня се от зависимости.
Мисля си,че е възможно да ти кажа,на глас,че не помня някого така дълго и толкова много да съм копняла.
До сега се е случвало мъжете които харесвам да са съвсем близо до мене,да няма пречки нито прегради.Не твърдя че съм била щастлива.На няколко пъти ми се наложи да бягам,за да се спася,да се съхраня.Не искам никой да ме променя,да упражнява "ваятелските" си способности върху мене..
Разделите не са никак лесно нещо,особено,ако другият е убеден ,че идеално си подхождате,а всъщност,...Не понасям да ми поставят ограничения.
И в последните години,просто правя каквото ми се прави।
Продължавам да се питам,защо не искам да се влюбя дотолкова,че да отдам всичко от себе си някому...Разбирам ,че единствено дълбоко и истински споделена обич си заслужава живеенето...
А когато ...в ръцете ти остане нечие последно дихание...
в очите ти нечий последен жест...
Колко по-трудно е тогава да вярваш че нещо е за винаги...
Макар точно за това,да е нужно да бързаш да обичаш защото времето коварно изтича,превърта се и обичта изчезва подирила по-достижими хоризонти,по-примамливи по-достъпни брегове...
Ще се довърти ли колелото на времето,отново при мен....
Или аз се отказах пак от шансовете си,да съм обикновено човешко същество,с обикновена човешка любов...