Борей.
Ти беше моят атлант,завърнал се през времето.
Носена на крилете ти осветих целият свят,дори подземните владения на Хадес.
Бях твоето пристанище,в което къташе от бурите яхтата на душата и съня си.
Люлеех те в ръцете си,докато ти сънуваше нашето споделено щастие.
Рисуваше мечтите ми с въздух,моделираше ги в очите ми и аз виждах и живях прекрасният нов свят който ми обеща.
Свят осветяван от хиляда цветни дъги,свят топлен от устните и огряван от очите ти.
Свят чийто двигател беше сърцето ти,моето сърце,Споделеното ни сърце единствено и едно.
Аз бях ти,ти беше аз.Преплитахме се в сънищата си,сутрин отворили очи търсехме всеки онази част от себе си,попила в другия,намирахме се по-богати,по-цветни,по-живи.
Къпех се в огнените лъчи на погледа ти.Ти тикаше планините пред себе си,отваряше пътища,довеждаше морето да се плиска в нозете ми,звездите лягаха кротко в косите ми като диадема,луната ни пееше сребърно.

Докато един ден..
те подмамиха Силфите.
Отвлякоха те в техния свят.
Аз останах сама върху коравата посърнала земя със забита в сърцето котва.
Виках те и те търсих.
Обгърната от сенки които ме упойваха дълго за да забравя стъпвах по пръстта.
Теб вече те нямаше.
Беше някъде там,в онази пръст,в онова небе.Някъде.
Сега обитаваш сънищата ми.И също както преди ме обичаш и носиш онзи рай на спокойствие и защита,на единственост и споделеност,на дъги и луни.
Единствено белегът от котва в сърцето ми,който боли,ми напомня че всичко е сън,и че някой ден,аз ще дойда при теб.
Доведена от силфите,или гномите,
Ще ме познаеш ли.
Ще си спомниш ли коя съм.
Борей...
Името ти е вятър.
А гласът ти е вечерен шепот в цъфналите нежно разлистени дървета.
Бяхме близнаци,помниш ли.
Коя ръка е моята,коя коса е моята,а коя твоята,кои устни са моите.А твоите очи кои са.
Преливащи един в друг,слети споени,строшени и захвърлени после।
Ти умря.
Аз умрях жива.