Започнаха априлските дъждове.
Студено е.Мокро.
Не колкото през зимата но...
Пипнах хрема.
Може и грип да е.Изгарят ми очите,устните.Носът ми се запуши а главата тежи..

След седмица дъжд,ни очаква горещо слънце.
Отложих пътуването си до Атина за неопределено време.
Всъщност не ми се пътува.Не сега.
Кога-не знам..Никой не знае.
Мъчно ми е за Магдалина,и сякаш даже не се вълнувам за новия племенник..
Мъчно ми е за детенцето.Заради дивотиите на майка му,какво ли го чака.
Дано има късмет.
А на нея дано и оправят пластичните хирурзи ръцете...
Мама сигурно ще ми се сърди.
Да се сърди.
За мен никой не мисли.
На никой от тях не му хрумна,че имам задължения,и че не мога да си зарежа и работата и детето два месеца преди да свърши учебната година..
Ама било спешен случай.
При мен всички случаи са спешни.
От месеци търся свястна детегледачка.
Никой не пита как се счупвам от тичане.
Никой не пита на мен дали ми стигат парите.
И от колко неща трябва да се откажа.
Защо да питат.Очевидно си мислят че всичко ми е наред.
Да мислят.
Цял живот така са мислили.



Гледам дъжда по прозореца.
Днес видях първото цъфнало в лехата лале.
Много ми се плаче.

Мисля за Боро.
Понеже не искам да мисля за другиго.
На Боро стоварвам всички вини,за нещастията си.
Като ми докривее и плача,все с него си говоря.
Като лудите.
Истината е,че не знам вече,дали наистина съм го обичала толкова много,или само така ми се струва.
Истина е също,и че не помня някога да ме е обидил ,наскърбил с дума,с жест,с пренебрежение или неуважение.
Истината е,че много ме обичаше,и беше готов да ме закриля от всичко,бях всичко за него,сирака.
Боготвореше ме,Почиташе ме като светиня..
Липсва ми тази му обич...
Липсва ми.
За никого другиго не съм била така скъпа...
Никому не съм се доверявала толкова дълбоко.
За нищо не намери сили да ми се разсърди ,да се подразни,да се скара.
И когато забравих ютията включена цял ден..
Как се смя с глас,и ме разнася на ръце из цялата къща- "Моята принцеса гладила" и слугите забарвили да изключат ютията..
Не глади друг път принцесо,страх ме е да не си опариш пръстите..
После целува пръстите ми един по един...
А огладената от мен риза така и не облече,държеше я окачена на закачалка в спалнята..
Защото аз съм я огладила .
Човекът за когото рядко някой бе правил каквото и да било дребно нещо.
Да му сготви или да му изглади дрехите...
После боядисах работната му стая с една четка,три пръста широка...
Не намерих валяче,нито по-голяма четка.
Кофата с латекса,един стол и аз,цял ден в дънковия гащиризон боядисвах стаята на Боро..
Вечерта бях капнала от умора.Боляха ме рамената,краката,гърба.А стаята беше бяла.
И като влезе той онемя...
Какво си направила....
Отговарям,Боядисах стаята.Беше мрачна.
Той мълчи и ме гледа.
А аз съм готова да зарева,защото си мисля че е сърдит...
Сяда на пода,държи си главата с две ръце,и говори,не може да бъде,не може да бъде...
Боре,примъквам се на колене до него,Боре...какво ти е...сълзите ми се търкалят по лицето,и тупкат по дрехите...А той ме сграбчва,и ме стиска,неистов и подивял
Ти,ти,цял ден,с тая мъничка четка,вместо да идеш с приятелки на кафе,или по магазините...ти...
Светица си,моята светица,фея кръстница...Плачем с глас двамата.
Аз защото го обичам,и не мога да повярвам че е възможно подобно дребно нещо да го накара да ме боготвори.Той защото,никога от никого не е получавал подобни жестове,Винаги сам,всичко сам,всичко.И защото не е очаквал нито изисквал от мен,да върша подобни неща...
Много време след това,години,случката с боядисването я превърнах в тест,за всеки който искаше да се намъкне в живота ми.
Всички реагираха еднакво-аз цял ден съм боядисвала,той влиза в стаята,вижда я,свива рамене и казва,е,голяма работа.
Или пък,аз боядисвам,той влиза в стаята,вижда я и започва да крещи,кой ми бил казал,кой ми бил позволил...
И в двата случая,нещата завършваха до боядисването.Нито секунда по-късно...

Помня един летен следобед....
Дядо Павел е заминал в къщата в другия край на града।
Събота е.Навън е непоносимо горещо.
Жалузите на прозорците са спуснати почти до долу.
Боро е разпънал на пода парашута и скатава,оправя върви,стропи,клапи॥
Аз съм свила крака на плюшения диван и внимавам да не пропусне някоя връв...
Поглежда ме,и се усмихва,а после внезапно се метва към дивана,аз скоквам стресната и почваме невероятна гоненица из целия апартамент,през стаи спални кухни,тичешком събарям някакъв стол той ме настига и се побъркваме от кикот и прегръдки...
Няма друг Боро...
Винаги ми казват,би трябвало да си щастлива,че изобщо го е имало...
Щастлива съм.
И два пъти по -нещастна,задето го имаше толкова за кратко.
Дано поне,се е чувствал обичан...
Дано го намеря,в оня свят...