Седя облакътена на полирания плот.
Бармана се върти наоколо.
Бърше чаши.Опитва се да ме заговори.
Пия плодов сок.
Тъпо ми е.
Размишлявам над себе си.
Над нуждите си.
над желанията си.
Над възможностите и задълженията си..
Никакви съответствия.
Там съм,където преди една година знаех че ще бъда.
Сигурно беше ,че ще стигна до тук,пред вид съществуващите условия.
И въпреки това тръгнах.
Отказвах,и все пак тръгнах.
Извървях всичките крачки до поредната емоционална катастрофа.
Обикновено се изправям бързо,след падане.
Не и този път.
Сякаш от ден на ден ставам по-зле.
Навлизам дълбоко в екстремизма,и не искам да се върна.
Имам нужда да накажа,за да се чувствам възмездена.
И наказвам себе си.
Обичта ми се излива в пустото,и се превръща в неприязън.

По дяволите.

Лоши момчета??!!Ъъъъъъъ,какво е това??

Плачат тука едни каки,че все се били влюбвали в лошите момчета.
Хм.
Аз пък такива момчета не познавам.
Все се влюбвам в добричките.
Защото са добрички разбира се.
Лошите съм аз.
Първо се влюбвам,после и те се влюбват,е поне понякога.
После някак се разлюбваме-аз тях и те мен.
И накрая тръгват да плачат че съм лошо момиче,и че били се влюбвали все в лоши момичета,и че съм им разбила сърцата,животите и незнам си още какво,илюзиите да речем.
Тая игра хич не ми харесва.
Аз не мога да лъжа.
И ако обичам някого-го обичам.
Ако не-тогава какво мога да направя.
Освен това,са ме учили да губя достойно,и щом усетя че една любов е тръгнала на провала,просто бавно и леко отстъпвам назад,млъквам и не се появявам повече.
Не желая,не умея и не обичам да се натрапвам.
Ако ще да се скъсвам от плач нощем в леглото си,
и да ми е гадно с дни,толкова че кафето си да не мога да преглътна от мъка,
а да не говорим да проявявам търпимост към някакви романтични или сълзливи жестове.
Щом някой направи каквото и да било,за да ми покаже че не ме иска-достатъчно е.
Не коментирам.
Не търся обяснения,и обяснения не давам.
Глупавото е,когато се поведа по нечие влюбване,и желаното от мен приятелство се превърне в консумирана връзка.
Още по-лошо е,ако не дай-боже взема та се влюбя.
Сигурно цял живот няма да ми стигне да се излекувам от последното си влюбване.
И ще мразя занапред всеки намек за любов.
Ще се дразня от рози,от романтични покани,от..дрехите си ще се дразня.
Вече никога няма да нося определени неща.
И най-добре ще е да изхвърля всичко.
Да сe изпиля до кръв,да се измия от спомените за докосванията,защото имам чувството че са като белези по мен,отпечатъците от устните му.
Всъщност....харесвам си ги тези белези..искам да ми останат,завинаги..
И завръщащите се желания нощем,и невъзможността да бъдат споделени.
Заклевам се,вече няма да се присмея на никой нещастно и несподелено влюбен,защото знам колко го боли.
Не съм нещастно,нито несподелено влюбена...
Макар..да се отрекох.
От една обич повече отколкото любов.
И се отрекох не защото не е истина,или защото не я искам,а точно напротив.
Защото я искам завинаги.
И трябва да я опазя,докато е още свята.непокварена делнично.
Неопорочена битово.
Несвършена.И завинаги.
Но по дяволите,спрете да хленчите,и си носете с гордост кръста.
Винаги те целувам.Винаги.
Без значение къде си.С кого си.
Теб.Искам.Имам.Нямам.Мога.Обичам.

Имплицитно се сгушвам в гънките на времето.
Има всичко във него.
Съдържа мен.
Аз съдържам него..
Когато те обичах ме връхлитаха всички страхове.
Че все някога ще си идеш.
Сега разбирам,че всъщност,не мога да се откопча от тебе.
От мислите си за тебе.От помненето на жестовете,гласа,мимиките..
С труд създавах един обмислен и оразмерен свят.
Някак заставих себе си да се побирам в него.
Появата ти на пътя ми,натроши всички илюзорни рамки.
Остави ме беззащитна и гола насред всички възможни изходи..
Но аз съм.
Всичко което бих могла да бъда.
В това е магията.