Снимка за спомен

Разбираме
че сме прекрачили в невярната посока времето,когато срещнем себе си във фотоси...
Никой не вярва в старостта,докато не срещне лицето й в огледалото си...
Мамо,колко си хубава на тази снимка,колко си млада мамо...
Гледат ме едни огромни пъстри очи,на едно пораснало като фиданка детенце...
Мятва сребристо-русите си коси назад,и се смее като птиче,голямото малко дете със сериозни пъстри очи...
Опитът ми на човек,натежава като презряло житно зърно,готов да се отрони,в едно със сълзите по някогашна радост...
Трийсет и седем години,вододел ли са в живота ни...
нима някой някога е вярвал че ще стигнем до тук,до кръстопътя на тези трийсет и седем ...
Зрели праскови,кошници ябълки,погалени котки,прегърнати приятели,изгубени любови проляти сълзи....
Във всеки един миг дишах ли,живях ли,обичах ли или плаках,нещо някого някъде....
Все едно нали,момичето от снимката знае как да се върне...
Вече знае безброй тайни,умее безброй неща,но може би още не знае какво е когато човек е стар,и как побелява косата,и как се вдълбават бръчките от резеца на времето,и как сърцето се задъхва и уморява от болката и недоверието и как смехът на едно малко русо пъстрооко момиче значи всичко,изгряло слънце и завърнат смисъл...
Ще извървим пътеките до края.Макар пак да стоим на кръстопът,и страшно да ни тегли към пътечка под вековните дървета и поляни с теменужки и мравуняци...
Люлка...

Като реплика на Маркъс....
Аз не съм Диадора,нищо че така се обръщат към мен,всякакви немскоговорящи,защото им е трудно да запомнят българското Теодора....
Кръщават ме всякак,Доротея,Дориана,Теа....
Не е ли все едно..
Баща ми избрал да ми даде името на сестра си...
Защото си отишла млада..
защото са я обичали...
Обрекли ме без да щат,и без да знаят да им заместя някого когото са обичали....
Дали успях да оправдая надеждите им за обич....Кой знай.Непокорна бях,непокорна и днес съм....
Не слагам знак за равенство между пространствата вътре в мен и рамките в които ме пречупват....Нито в имената,нито в русата коса до кръста,нито в кафявото на очите и двата метра превъзходство над дребните по ръст....
Сънувам наяве.В световете отвъд няма сенки...А светът ми се люлее в златна мрежа....
Нищо няма значение,даже животът тук...

Любовта е стих безкрай....

Тогава си е тогава;сега е сега.Сега имам време единствено за свобода.

Събитията във времето отварят неподозирани врати и ни запращат в светове,за които само скритом от себе си даже сме се досещали че някъде има.Дълбоко в не-правенето са скрити всички възможности.А човек идва на този свят,така чист и подготвен за щастието,както никой не се съгласява да признае.И после всичките методи на възпитание,всичката социална среда превръща потенциала за щастие в едно непрестанно търсене мъчение страдание...
Най-щастливите мигове.Нощ.Тишина.Само тъмното небе и звездите над мен.Даже вятърът е притихнал,защото знае,че в тези мигове протягам душата си на пръсти към сърцето на небето,и докосвам себе си,сърцето си..Ще мина през Окото на Дракона..
Скоро...Много скоро..

...Изведнъж разбрах защо плача.Сякаш светкавица процепи тъмното,и видях всичко като на длан...Не плачех защото ти си тръгваш,и няма да те видя скоро,плачех защото дълбоко вътре в себе си се досещах че някога ще спра да те обичам.Уморена от разстоянието,от празните надежди,от липсата на възможност да променя каквото и да било ....
Плачех защото го разбирах дълбоко в себе си,и знаех че погребвам нещо неразцъфнало,нещо което в мига в който обърнех гръб и се качих в таксито,щеше вече да е минало....
Едно несбъднато несвършено минало...
Всяко човешко същество бленува друго човешко същество,което да му даде всичката обич и нежност.Човеците са гладни за обич,и понеже този глад ги изяжда отвътре,те се превръщат в чудовища и се избиват едни други,вместо да се обичат...

Пробягвам свитото време.Денонощие от шестнайсет,вместо от двайсет и четири часа...
И сякаш никой не забелязва.Всички странни неща,светлини лица и звуци...Сякаш никой освен мен не забелязва.Промъквам се в процепите от време ...Сърцето ми диктува...
Вече дори не считам за нужно да обяснявам...
Маите знаеха всичко,аз знам много от всичкото...
Не знам защо,как,нито от къде...
Понякога не помня точно коя съм..
Сигурно е само едно,не съм тази за която ме мислят сега,някой друг съм,скрит в нея...
Странното е,че околните се държат така,сякаш е абсурдно да допуснат че е възможно да изпитвам болка.На няколко пъти в последните дни се питам,жива ли съм още,и случва ли се наистина всичко което се случва.Къде съм,какво се случи.

Повече съм космос и междузвездно пространство отколкото ти би се осмелил да мислиш.

Събудила съм се като минзухар.Красив с ярко жълти тичинки,отровен или не съвсем-според дозата..
Мога да оцветя пилафа ти за обед в шафранено,а може и да те заболи корем от мен...
Минзухарена съм .Цялата.
Сякаш от захар,с прозирни листа,с едва видими лилави жилки в ясно-жълтото на листцата.Присвивам се във студа,и се целувам с пчели в топлото слънце....
А падне ли върху мене сянка,жълтото се превръща в бакърено,или в златно...
Сънувам че съм събудена река.Пропукват се ледове,и шурти сърцето ми.Ледено студено и бистро утоляващо жажди..
Въздух съм,а толкова обичам водата...
Летя и се сгромолясвам.Плавам и се разбивам по злостни брегове...
Накрай намирам пристан в сърцето на огъня.Слънце и звезда...Топло ми е ,и заспивам,като силфида от тънка хартия...

А тук като припомняне си слагам приказка -стихове за едно Чудовище.
Усмивки,към детството и към всички.

Недялко Йорданов - Приспивна песничка

Там в тилилейската, там във злодейската
гъсто гъстейска гора
страннно чудовище има леговище
скрито в една пещера.

Стъпва със лапища... Спъва се в трапища.
В трънища и във бодли.
Скъса си вече всички чорапища.
Левият крак го боли.

То е страхотнище! Но е самотнище...
Тъй си живее без шум.
Хем е чудовище, хем е тъжовище,
дето си плаче на ум.

Туй Торбаланище спи под юрганище -
сто килограма листа.
Носи си гащерки. Храни се с мащерки...
С никакви други неща.

Нито е лошаво, нито е рошаво
Даже е с хлътнал корем.
Даже очищата, даже ушищата
са му човешки съвсем.

Само че, само че... Някакво камъче
счупи му предния зъб -
както си хрускаше, както закускаше -
и си умира от скръб.

То е суетище... И е поетище.
Дращи скалата със нож.
Киха и пише си стихчета- кихчета -
хремаво в дългата нощ.

Свърши си всичките хапчета- лапчета
Мъчи го грипът свиреп.
В девет куплетчета - сто епитетчета:
всичките те са за теб.

Ах, туй чудовище пази съкровище...
Някой ще каже: дрън-дрън.
Скривай сълзичките, стискай очичките,
за да го видиш на сън.