Дъждът вали отвесно.Остър,леден като забиващи се малки игли право надолу.Чувам го как шумоли пробивайки листенцата на тревата...
Жълтата роза се е свила,покафеняла премръзнала....Винаги я оставям да цъфти докато има сили...Дори в снега...
Времето е в гадно настроение.Като моето..
Сънувам синя къща ,ярко бели стени,синя пейка -люлка,сини теракотени кашпи с чимшири и мушкато,зелена трева....

Навън е мъгла...
Колата кротува на тъмно в гаража....
Обувам си пантофите на босо и шляпам в локвите по двора.До гаража.Отварям вратата и ме лъхва студена миризма на гориво и масло...
Погалвам студената броня...
Не днес любима моя,не днес ще направим поредното пътешествие само аз и ти....
Искам да има слънце...
Може би сняг,но непременно и слънце...
Не мога да живея без слънце....

Уютно ми е।Седя си на високият стол пред статива,в любимата ми китайска пижама с дракони....Опънатата коприна трепка от движението на въздуха,трепти като мембрана,като мъничко сърце,дори когато дишам...Трепти в очакване да сложа щрих върху й,да я оцветя,да я напоя с емоция и форми...
Ръката ми лежи отпусната на коляното.Сякаш няма капка живот в нея,никакъв стремеж към полет,в това мое отмаляло крило,никакъв порив към платното и цветовете...
В душата и очите ми се леят потоци,искрящи реки цветове,морета цветове се плискат навсякъде около мен,и може би точно за това,не намирам причина да ги хвана и да ги сложа върху платното или хартията...Живея сред непрестанни водовъртежи движения и цветове....
Прекрасни...
Красимир смята,че докато съм била под упойка съм реагирала на всяко докосване на инструментите...Каза че в един момент бил истински притеснен,защото съм говорела,с отворени очи под пълна анестезия,съм възклицавала за преливащи над мене цветни движения форми и сияния....
Как да му обясня,че от детството си още,щом вдигна висока температура,или по друга някаква причина изгубя съзнание,започвам да виждам хората като цветни двежещи се фигури,преливащи в ефирни неописуеми цветове....Виждах ръката на мама ,ярко огнено-оранжево-червена,как се спуска към челото ми,и ме изгаря,мятах се в леглото и виках,мамо,пари ми,пари ми... Помня ръцете на маминка,докато ми сресват и сплитат косата॥Сухите ръце на старицата излъчваха тъмно-синьо сияние,виолетово понякога,черно-индигово на моменти...Разпознавах го като дълбока тъга,но и успокоение...Докосването на пръстите й до косата ми я връщаше в дните,когато била млада и сресвала лъскавите черни коси на Дорето,непокорни като самата Дора,косите се изплъзвали от фиби и кордели,не стояли събрани в плитка,за това я подстригвали късо,прилично,на късо френско каре...Преди да видя снимка на Дорето,я бях видяла през пръстите на майка й...Татко не ми повярва...Твърдяха че много приличам на нея...
Разказвах му,за едно мургаво тънко момиче,с големи кротки черни очи,с късо подрязана лъскава черна коса,и тъмносиня баретка кокетно килната настрани....
Тати реши че съм намерила някъде нейна снимка и ми се скара,да не пипам в нещата на маминка....Не бях виждала снимката...
Време след това,един ден ми я показаха,бях много развълнувана,защото я познах,но нямаше как да им обясня къде съм я виждала...В спомените на пръстите на маминка...
Днес се сетих за Дорето,заради пианото,заради дъждът навън,заради яката от черна лисица,заради самотното платно оставено на статива,заради повяхналата навън жълта роза,заради една многопъстра копринена рокличка,която много обичах някога,изпъстрена с виолетови теменужки и розови кошнички,рокличката на Дорето...
И тогава ми се приисква да чуя гласовете на маминка и татко,да е пак светъл топъл ден от детството,да ми сплитат плитките и маминка да се чуди как може да ми е толкова червена косата,да я опъва и приглажда дотолкова,че чак да ми се дръпнат очите...
Помня че търпях с прехапани устни,и още щом се откопчех от строгата й ръка и изтичах на улицата при децата,още по стълбите измъквах всички фиби и ластици и кордели от косата си....
Идват празници...
Знам какво ще купя на Кристина,стига да успея да го намеря в магазин...
Знам че няма да купя подаръци на никого другиго,освен на децата,само те заслужават радост по Коледа...
Знам че всичко което искам е винаги на път към мен,аз само трябва да го дочакам...
От три години насам,за първи път не се чувствам тъжна...
И никой не ми липсва...
А това е добро.