Мъничък пъргав сух старец,с блага тиха усмивка,с милион бръчки край очите с побелели вежди като памучета върху бронзовото лице.Това е моят майстор -вълшебник на пръстени и всякакви украшения.Той ми показваше как се коват камъните в пръстени,в обеци в гривни.
Приказно същество,приличащо повече на трол,отколкото на човек.Виждала съм го да разговаря с птиците и с мравките.Първо пита нещо,после слуша с вечната си блага усмивка,после им отговаря,и винаги знае всичко.Много много отдавна,предричаше,че от мен би излязъл чудесен майстор бижутер.Защото съм имала усет към камъните и рисунъка на метала.Още дете безпогрешно разпознавах различните камъчета,полегнали кротко в гнездата си в дървени сандъчета постлани с черно кадифе.А той не криеше нищо от мен.
Занаят ,казваше,чедо,се краде.С гледане се краде.Не се дава и не се взема.Очите могат да те направят много добър майстор занаятчия,но затова трябва да ги научиш добре да гледат.
И аз ги учех,очите си.Не свалях поглед от чевръстите му пръсти,а той не ме спираше да му подражавам да се опитвам да се помъча да измайсторя нещо.Първо гривничка,после пеперуда за медалион,после пръстен,бисерни обеци...
С всичката си обич ми изкова един пандатив с изписани в него неразбираеми знаци на иврит и една звезда.
Да бях знаела тогава,да го попитам и да ми обясни,какво значат знаците гравирани върху метала...
Тази давидова звезда пазя и до днес.Години по-късно,един ден я показах на татко,а той подскочи до тавана,моят пандатив бил копие на Соломоновият печат...
Днес за мен тази вещ има космична стойност,от майстор евреин златар и бижутер,да получа подобен дар,от дядо Ешкенази...
Запазила съм си и парче лапис лазули,то пък ми е спомен от татко.
При всичкото злато,минало през ръцете ми,нищо не ме грабна,не ме поблазни,единствен пръстен,единствен камък и скъпоценната ми давидова звезда ,на чийто гръб старецът алхимик беше гравирал пентаграма-моето число,планетите на зодиакалният ми знак,имената на ангелите и демоните ми и две дати...
Днес сякаш с всеки изминал ден,заприличвам на дядото - разговарям с птиците,смея се с глас когато изгрява слънцето,целувам цветята и дъжда,а когато се нажаля,плача горко като изгубено дете।Емоциите ми са чисти,като на дете,не търся умисъл в постъпките на околните,не се сърдя дълго,и се опитвам да намеря мъдрост в болката,опитвам се да живея в тази точно минута,защото знам,че в следващата може вече да ме няма.Колко може да се живее без сърце...

-Не мога да живея без теб...
-Не можеш ли??Ти си единственият който някога го е казвал и мислил...
-И така да е,наистина не мога да живея без теб....
-Ще бъдеш ли винаги тук??
Обещаваш ли да бъдеш много мил и внимателен с мене?
Обещаваш ли да си винаги тук,когато имам нужда от тебе?
-Обещавам...Няма къде другаде да бъда.Не мога да живея без теб..
От тогава не съм чула някой,дори да твърди че ме обича,да каже,че не би могъл да живее без мен...;
А аз мога да живея без всички,дори без този един...
Отдавна не мисля и не чувствам...
Няма нужда.Просто живея...
Защо съм била търсела адреналин....
Познай защо....
Не вярвам в никого,нямам нужда от никого и мога да обичам и без да попадна в ужасните мъчения на влюбеността...
Дали остарявам???
Та аз на петнайсет вече носех мъдрост като старците...
Цял живот съм едно много тъжно дете и един много вдетинен старец...
Какво повече...

22.11 08:19 - Самодивско

...И тревата под дърветата е мека и копринена...Време е ,и дружките са излезли...Луната се крие зад облак.Стадата в кошарите кротко спят.Лекичко подрънкват чанове в съня си.Овчарите,кучетата-спят всички.Дори реката дреме лениво и носи отразената светлина на звездите по течението си бавно,сякаш разтопено сребро се лее в синята нощна тишина.

Знам пътечката към поляната дето става хорото.Знам я и на сън.
Светулки проблясват в косите ми.Рухото се белее в мрака..Земята е топла под босите ми ходила.Топла и ласкава...
Ето ги.Гонят се в смях.Довели са и свирач - млад момък златар.Една от нас му е взела очите...
Красив е,дяволът.Строен изправен като борика.С ясно лице и добри очи.С тъмни от златото пръсти.Казват майсторял невиждани пръстени,пафти и колани...
А кавалът плаче и пее под пръстите му.Дървото няма душа а плаче,значи и аз мога да плача...

Спрях притаена в сянката ,да го погледам.Твърде човешко е да радва очите отвлечен от сестрите ти човек...А тази болка в сърцето..Нали съм самодива,та аз имам ли сърце...
Да щеше да бях човек.Да нося премяна като тяхната.
Бяла риза.Копринен дженфезен фустан.Драм-шамия.Сребърни пафти и везани чехли...
Да щеше да ида на тяхното хоро.Да се хвана до най-хубавата мома.Да държа топлата й длан и да усещам как трепти сърцето й колчем свирача-златар метне поглед към нея...
Раздиплям гънките на ризата си.Тъкана от лунна светлина.Зуницата на кръста ми преплетени змии..Снагата ми тънка,прозрачна.Само очите ми черни като кладенец.Не бива да се оглеждаш в тях.Не бива...
Пръхва птиче над мене в клоните.Отронва лист.Отдръпвам се от ствола и полека нагазвам в поляната.
Скършвам стрък маточина и вдишвам омаяна...

Автор: auroraborealis Категория: Лични дневници

Фонтан от светлина блика над лявото ми рамо.
Над дясното.
Черешовите ми нокти проблясват в тъмното..
Леко прокарвам върха на пръста си по клавишите.
Тихо,нечуто отронвам звук,стон...
Чувам дишането ти там,на няколко крачки от мен...
В тъмната стая..
Само долавяш силуета ми.
Чуваш как шуми коприната на дрехата ми докато я оставям да се плъзне по мен
и се свлече на пода..
Пристъпвам поскръцва паркета
простенват глухо мебелите..
Стъпвам на пръсти,леко..леко..към ивицата светлина до прозореца..
Навън луната извива тъничък сърп в сияйното синьо небе...
Плъзвам се леко по гърба и краката ти...
Пръстите ми рисуват пътечки..
Устните ми палят огньове...
Сънуваш..
В съня ти не съм аз...
Ще се събудя в утрото само със слънчевите лъчи до мен...
Никой...
Нищо...

Вечна младост.Вечен живот...

От известно време сънувам недовършени сънища.
Будна имам само откъслечни спомени.
Знам че нещо конструирам на сън.
Или поне се опитвам да го начертая.
Ето ме,седя будна,говоря със някого за нещо,за някакви цветя।И изведнъж се виждам права пред грамадна чертожна маса и на нея разпънати листове и чертежи на някаква странна сграда.Кула.

Започнаха априлските дъждове.
Студено е.Мокро.
Не колкото през зимата но...
Пипнах хрема.
Може и грип да е.Изгарят ми очите,устните.Носът ми се запуши а главата тежи..

След седмица дъжд,ни очаква горещо слънце.
Отложих пътуването си до Атина за неопределено време.
Всъщност не ми се пътува.Не сега.
Кога-не знам..Никой не знае.
Мъчно ми е за Магдалина,и сякаш даже не се вълнувам за новия племенник..
Мъчно ми е за детенцето.Заради дивотиите на майка му,какво ли го чака.
Дано има късмет.
А на нея дано и оправят пластичните хирурзи ръцете...
Мама сигурно ще ми се сърди.
Да се сърди.
За мен никой не мисли.
На никой от тях не му хрумна,че имам задължения,и че не мога да си зарежа и работата и детето два месеца преди да свърши учебната година..
Ама било спешен случай.
При мен всички случаи са спешни.
От месеци търся свястна детегледачка.
Никой не пита как се счупвам от тичане.
Никой не пита на мен дали ми стигат парите.
И от колко неща трябва да се откажа.
Защо да питат.Очевидно си мислят че всичко ми е наред.
Да мислят.
Цял живот така са мислили.



Гледам дъжда по прозореца.
Днес видях първото цъфнало в лехата лале.
Много ми се плаче.

Мисля за Боро.
Понеже не искам да мисля за другиго.
На Боро стоварвам всички вини,за нещастията си.
Като ми докривее и плача,все с него си говоря.
Като лудите.
Истината е,че не знам вече,дали наистина съм го обичала толкова много,или само така ми се струва.
Истина е също,и че не помня някога да ме е обидил ,наскърбил с дума,с жест,с пренебрежение или неуважение.
Истината е,че много ме обичаше,и беше готов да ме закриля от всичко,бях всичко за него,сирака.
Боготвореше ме,Почиташе ме като светиня..
Липсва ми тази му обич...
Липсва ми.
За никого другиго не съм била така скъпа...
Никому не съм се доверявала толкова дълбоко.
За нищо не намери сили да ми се разсърди ,да се подразни,да се скара.
И когато забравих ютията включена цял ден..
Как се смя с глас,и ме разнася на ръце из цялата къща- "Моята принцеса гладила" и слугите забарвили да изключат ютията..
Не глади друг път принцесо,страх ме е да не си опариш пръстите..
После целува пръстите ми един по един...
А огладената от мен риза така и не облече,държеше я окачена на закачалка в спалнята..
Защото аз съм я огладила .
Човекът за когото рядко някой бе правил каквото и да било дребно нещо.
Да му сготви или да му изглади дрехите...
После боядисах работната му стая с една четка,три пръста широка...
Не намерих валяче,нито по-голяма четка.
Кофата с латекса,един стол и аз,цял ден в дънковия гащиризон боядисвах стаята на Боро..
Вечерта бях капнала от умора.Боляха ме рамената,краката,гърба.А стаята беше бяла.
И като влезе той онемя...
Какво си направила....
Отговарям,Боядисах стаята.Беше мрачна.
Той мълчи и ме гледа.
А аз съм готова да зарева,защото си мисля че е сърдит...
Сяда на пода,държи си главата с две ръце,и говори,не може да бъде,не може да бъде...
Боре,примъквам се на колене до него,Боре...какво ти е...сълзите ми се търкалят по лицето,и тупкат по дрехите...А той ме сграбчва,и ме стиска,неистов и подивял
Ти,ти,цял ден,с тая мъничка четка,вместо да идеш с приятелки на кафе,или по магазините...ти...
Светица си,моята светица,фея кръстница...Плачем с глас двамата.
Аз защото го обичам,и не мога да повярвам че е възможно подобно дребно нещо да го накара да ме боготвори.Той защото,никога от никого не е получавал подобни жестове,Винаги сам,всичко сам,всичко.И защото не е очаквал нито изисквал от мен,да върша подобни неща...
Много време след това,години,случката с боядисването я превърнах в тест,за всеки който искаше да се намъкне в живота ми.
Всички реагираха еднакво-аз цял ден съм боядисвала,той влиза в стаята,вижда я,свива рамене и казва,е,голяма работа.
Или пък,аз боядисвам,той влиза в стаята,вижда я и започва да крещи,кой ми бил казал,кой ми бил позволил...
И в двата случая,нещата завършваха до боядисването.Нито секунда по-късно...

Помня един летен следобед....
Дядо Павел е заминал в къщата в другия край на града।
Събота е.Навън е непоносимо горещо.
Жалузите на прозорците са спуснати почти до долу.
Боро е разпънал на пода парашута и скатава,оправя върви,стропи,клапи॥
Аз съм свила крака на плюшения диван и внимавам да не пропусне някоя връв...
Поглежда ме,и се усмихва,а после внезапно се метва към дивана,аз скоквам стресната и почваме невероятна гоненица из целия апартамент,през стаи спални кухни,тичешком събарям някакъв стол той ме настига и се побъркваме от кикот и прегръдки...
Няма друг Боро...
Винаги ми казват,би трябвало да си щастлива,че изобщо го е имало...
Щастлива съм.
И два пъти по -нещастна,задето го имаше толкова за кратко.
Дано поне,се е чувствал обичан...
Дано го намеря,в оня свят...