pinking

-Височко си се качила.
Долавям намек за присмех,опитва се да се шегува може би...
После очите му студенеят както обикновено...
-Нали знаеш,колкото по-нагоре вървиш,толкова по-сам оставаш.....
Всъщност,виждам че не си и и изненадана,значи вече знаеш...
-Как върви,-тупва ме по коляното,добре че уцелва здравото коляно,защото рефлексите ми са по-бързи вече от мисленето,и тогава щях аз да му тупна един,зрав прав...Мразя да ме потупват,пощипват,попипват,без значение кой и по какъв повод।Удрям.Понякога съвсем не на шега....Донякъде възпитанието ме кара да се въздържам,но не винаги,уви...
-Изглеждаш много отдалечена напоследък।Една такава притихнала...Чак добивам чувството,докато те гледам,че около теб има някакъв мехур плътна тишина.Изглежда като дебел пласт изолация....
Усмихвам се в себе си...Догажда се,отворкото...Няма какво да ми разгадаваш,нищо не крия,там е работата,а си умираш от желание,да имам нещо за разгадаване...

Ех човече,колко малко можеш да знаеш за мене.За щастие.....
Бих могла да съм ангел,фея....Бих могла да съм и масов убиец по дяволите.

Този свят ме ужасява,натъжава отвращава,и все по-често си представям ,че съм в един друг,по-добър по-красив свят...

Дъждът вали отвесно.Остър,леден като забиващи се малки игли право надолу.Чувам го как шумоли пробивайки листенцата на тревата...
Жълтата роза се е свила,покафеняла премръзнала....Винаги я оставям да цъфти докато има сили...Дори в снега...
Времето е в гадно настроение.Като моето..
Сънувам синя къща ,ярко бели стени,синя пейка -люлка,сини теракотени кашпи с чимшири и мушкато,зелена трева....

Навън е мъгла...
Колата кротува на тъмно в гаража....
Обувам си пантофите на босо и шляпам в локвите по двора.До гаража.Отварям вратата и ме лъхва студена миризма на гориво и масло...
Погалвам студената броня...
Не днес любима моя,не днес ще направим поредното пътешествие само аз и ти....
Искам да има слънце...
Може би сняг,но непременно и слънце...
Не мога да живея без слънце....

Уютно ми е।Седя си на високият стол пред статива,в любимата ми китайска пижама с дракони....Опънатата коприна трепка от движението на въздуха,трепти като мембрана,като мъничко сърце,дори когато дишам...Трепти в очакване да сложа щрих върху й,да я оцветя,да я напоя с емоция и форми...
Ръката ми лежи отпусната на коляното.Сякаш няма капка живот в нея,никакъв стремеж към полет,в това мое отмаляло крило,никакъв порив към платното и цветовете...
В душата и очите ми се леят потоци,искрящи реки цветове,морета цветове се плискат навсякъде около мен,и може би точно за това,не намирам причина да ги хвана и да ги сложа върху платното или хартията...Живея сред непрестанни водовъртежи движения и цветове....
Прекрасни...
Красимир смята,че докато съм била под упойка съм реагирала на всяко докосване на инструментите...Каза че в един момент бил истински притеснен,защото съм говорела,с отворени очи под пълна анестезия,съм възклицавала за преливащи над мене цветни движения форми и сияния....
Как да му обясня,че от детството си още,щом вдигна висока температура,или по друга някаква причина изгубя съзнание,започвам да виждам хората като цветни двежещи се фигури,преливащи в ефирни неописуеми цветове....Виждах ръката на мама ,ярко огнено-оранжево-червена,как се спуска към челото ми,и ме изгаря,мятах се в леглото и виках,мамо,пари ми,пари ми... Помня ръцете на маминка,докато ми сресват и сплитат косата॥Сухите ръце на старицата излъчваха тъмно-синьо сияние,виолетово понякога,черно-индигово на моменти...Разпознавах го като дълбока тъга,но и успокоение...Докосването на пръстите й до косата ми я връщаше в дните,когато била млада и сресвала лъскавите черни коси на Дорето,непокорни като самата Дора,косите се изплъзвали от фиби и кордели,не стояли събрани в плитка,за това я подстригвали късо,прилично,на късо френско каре...Преди да видя снимка на Дорето,я бях видяла през пръстите на майка й...Татко не ми повярва...Твърдяха че много приличам на нея...
Разказвах му,за едно мургаво тънко момиче,с големи кротки черни очи,с късо подрязана лъскава черна коса,и тъмносиня баретка кокетно килната настрани....
Тати реши че съм намерила някъде нейна снимка и ми се скара,да не пипам в нещата на маминка....Не бях виждала снимката...
Време след това,един ден ми я показаха,бях много развълнувана,защото я познах,но нямаше как да им обясня къде съм я виждала...В спомените на пръстите на маминка...
Днес се сетих за Дорето,заради пианото,заради дъждът навън,заради яката от черна лисица,заради самотното платно оставено на статива,заради повяхналата навън жълта роза,заради една многопъстра копринена рокличка,която много обичах някога,изпъстрена с виолетови теменужки и розови кошнички,рокличката на Дорето...
И тогава ми се приисква да чуя гласовете на маминка и татко,да е пак светъл топъл ден от детството,да ми сплитат плитките и маминка да се чуди как може да ми е толкова червена косата,да я опъва и приглажда дотолкова,че чак да ми се дръпнат очите...
Помня че търпях с прехапани устни,и още щом се откопчех от строгата й ръка и изтичах на улицата при децата,още по стълбите измъквах всички фиби и ластици и кордели от косата си....
Идват празници...
Знам какво ще купя на Кристина,стига да успея да го намеря в магазин...
Знам че няма да купя подаръци на никого другиго,освен на децата,само те заслужават радост по Коледа...
Знам че всичко което искам е винаги на път към мен,аз само трябва да го дочакам...
От три години насам,за първи път не се чувствам тъжна...
И никой не ми липсва...
А това е добро.

Ще се научиш ли някога,че Потока е Един।
Че случването на всяко нещо е според мислите и емоциите ти।
Че неслучването на желаните от теб неща е според мислите,емоциите и допускането ти॥
Вселената се разширява безкрайно,а заедно с нея и твоето безсмъртно същество...
Не си тук,за да поправяш света...Така че,остави на мира онова което не харесваш,и се съсредоточи върху другото,онова което искаш да бъдеш,имаш ,правиш...

Едва ли някой вярва,че се занимавам само с талашите за които от дълго време пиша из блога.
Истина е,не се занимавам.
Умът ми е ангажиран с далеч по-различни и сериозни неща от това,че някой си бил ме отрязал,или че съм се почувствала недооценена,неправа,недобра несмислена.
Истина е също така,че отдавна не съм на бързата писта.
Дали бях уморена,дали имах нужда от почивка и от панорамно оглеждане на изминатото,не се наемам да мисля.
Факт е,че съм на път да се кача на пистата...
Останали са ми най-добрите приятели,дядо корбюзие,баба арнолд,филип който неволно ме върна към френският език и ми припомни една изтрита от историята идентичност.Върна ми оная чувствителна личност която бях отдавна,заета с творчество,рисуване математика и архитектура.
Накара ме да се видя отстрани,да си спомня колко съм се отдръпнала от себе си,как съм допуснала да ме натрошат на късчета,да ме накарат да намразя онова което някога е изразявало същността ми.
филип ме върна към себе си,оная която обичам,оная която не се предава без бой,и винаги знае,знаела е,че истинската свобода е да търсиш щастие във всичките му форми.Подреждайки хаоса в рими и ноти,рисувайки,танцувайки.
Припомних си колко е влюбена същността ми в играта на пространствата,във въздуха и в целият живот...
Скептикът у мен не спира да задава въпроси,как някой като него,успява да ме накара да бъда себе си,а онези уж влюбени в мен ме докарват до ръба на унищожението.
Отговорът е само един...
Филип е истински обично същество.
А другите са просто влюбени и в идеята да притежават нещо като мен...
Обсебващи и обсебени,и отмъстителни заради невъзможността да покорят душата ми....
как да затвориш в буркан лъч светлина.......
Другата светла личност в пътя ми днес е Красимир.
Божи пратеник е той,моят сфинкс с огнено сърце и лекуващи ръце...
Фантастичен невероятен,безсрамно добър в професията си,невероятно перспективен,ангел.
Заради хора като него си струва да правиш усилия,миг след миг,ден след ден,час след час за да успяваш,да напредваш,да ставаш все по-добър,и като човек и като професионалист....
Такива като тези двамата,ме карат да искам да съм най-добра във всичко.И ме карат да мисля,че обичам целият свят.

Не пишеш вече,казва.
Не намирам при тебе нищо за четене,нищо върху което да размишлявам.
Нищо което да ме забавлява или разсмива.
Не пиша вече.
От години не пиша.
Мислите ме връхлитат изневиделица,цели потоци мисли строени подредени стройни и смислени,и докато седна над клавиатурата всичко се е изпарило от главата ми,мислите са избягали отишли са да обитават един по-добър(надявам се) свят....
Тия дни установих колко по-леко и мирно и тихо живея когато не мисля и не се тревожа за нищо...
Боже ,че да бях се сетила по-рано...
Ноо...понеже не съм се сетила,така си и карам.
Мислене,тревоги пак мислене,пак тревоги притеснения,и накрая...се събуждаш една сутрин и разбираш че си се ппревърнал в някакъв нещастник.
Отчаяните съпруги пасти да ядат...


Внимавай за твоите мисли, защото те ще станат твои думи.
Внимавай за твоите думи, защото те ще станат твои дела.
Внимавай за твоите дела, защото те ще станат твои навици.
Внимавай за твоите навици, защото те ще станат твой характер.
Внимавай за твоя характер, защото той ще стане твоя съдба.


През голяма част от времето се опитвам да спазвам един принцип-простота.
Следвай простички правила,бъди максимално чист от излишества и труфила и просто върви в пътя си,който те води...
Понякога се уморявам,отчайвам...
Заплесвам се по шарении и по обещания,после преболедувам и продължавам напред с простите истини и истинските неща...

толкова засега.
като се върнат мислите,че пак ми избягаха ще продължа...

Война или победата над моето алтер-его.

Модерно е днес да твърдиш че имаш алтер-его.
Сякаш ти самият не си напълно достатъчен на света,та има нужда от шизофренните модни бълнувания използвани като оправдания за собствената ни липса на кураж,да сме каквито сме.

Ти разбира се,Филипе,си разумен човек.
По-разумен от мнозина определящи себе си като традиционно нормални,редовни или каквито там дефиниции им харесва да си прикачат.
Ти скъпи мой,демоне,любимо мое чудовище,ти би могъл да се изправиш гол пред целият свят,защото нямаш алтер-его,нямаш нужда от лъжи и оправдания,нямаш нужда от броня,нито дори от страх,че другите можели да не те приемат,да те осъдят,да те ругаят и отхвърлят.
Не скъпи мой,ти си единственият човек,който си заслужава усилието да бъде търпян за приятел.
Всеки друг,включително и аз самата,не струвам,със заровената в проблемите и глупостите на съвремието глава,и глуха и сляпа за смисъла на истинското съществуването и истинската ценност на любов като твоята.
Е,може би съм поне малко заслужила,щом провидението ме дари с близък като теб.
Изкушавам се да се лаская с подобна мисъл.