Разбираме
че сме прекрачили в невярната посока времето,когато срещнем себе си във фотоси...
Никой не вярва в старостта,докато не срещне лицето й в огледалото си...
Мамо,колко си хубава на тази снимка,колко си млада мамо...
Гледат ме едни огромни пъстри очи,на едно пораснало като фиданка детенце...
Мятва сребристо-русите си коси назад,и се смее като птиче,голямото малко дете със сериозни пъстри очи...
Опитът ми на човек,натежава като презряло житно зърно,готов да се отрони,в едно със сълзите по някогашна радост...
Трийсет и седем години,вододел ли са в живота ни...
нима някой някога е вярвал че ще стигнем до тук,до кръстопътя на тези трийсет и седем ...
Зрели праскови,кошници ябълки,погалени котки,прегърнати приятели,изгубени любови проляти сълзи....
Във всеки един миг дишах ли,живях ли,обичах ли или плаках,нещо някого някъде....
Все едно нали,момичето от снимката знае как да се върне...
Вече знае безброй тайни,умее безброй неща,но може би още не знае какво е когато човек е стар,и как побелява косата,и как се вдълбават бръчките от резеца на времето,и как сърцето се задъхва и уморява от болката и недоверието и как смехът на едно малко русо пъстрооко момиче значи всичко,изгряло слънце и завърнат смисъл...
Ще извървим пътеките до края.Макар пак да стоим на кръстопът,и страшно да ни тегли към пътечка под вековните дървета и поляни с теменужки и мравуняци...
Люлка...