...Изведнъж разбрах защо плача.Сякаш светкавица процепи тъмното,и видях всичко като на длан...Не плачех защото ти си тръгваш,и няма да те видя скоро,плачех защото дълбоко вътре в себе си се досещах че някога ще спра да те обичам.Уморена от разстоянието,от празните надежди,от липсата на възможност да променя каквото и да било ....
Плачех защото го разбирах дълбоко в себе си,и знаех че погребвам нещо неразцъфнало,нещо което в мига в който обърнех гръб и се качих в таксито,щеше вече да е минало....
Едно несбъднато несвършено минало...
Всяко човешко същество бленува друго човешко същество,което да му даде всичката обич и нежност.Човеците са гладни за обич,и понеже този глад ги изяжда отвътре,те се превръщат в чудовища и се избиват едни други,вместо да се обичат...