Събудих се.И гледах през прозореца.Харесват ми запотените стъкла.Прехвърчащите вън грамадни снежинки.Усещането че е леден студ,а аз се мотая вътре на топло боса,с чашата кафе във ръка и по пижама.И е зима,и знам че не ми се седи в България,и билетът ми тихичко чака в чекмеджето на бюрото.Чака...Понякога харесвам живота.Всичко в него.И слънчевите дни,и калните локви.Друг път мърморя,особено ако някой ме почне с тежката артилерия на критиката,защо така и защо онака.

Щото така ми е кеф.Какво не ви е още станало ясно.

Осъзнавам живота като приключение.

И много се дразня когато разни черногледи и натоварени с отговорност по собствен избор ми вменяват вина...

На прага на 40.

И не мечтая да вечерям сьомга със невероятния си съпруг пред зашеметяващата ни плазма.

По няколко причини.Не обичам сьомга-не става за ядене освен ако не е пушена,а пушена сьомга е единствено ордьовър,щото от повече ще ти стане лошо.Нямам съпруг,нищо че все още съжителствам с бащата на дъщеря си,да не говорим че е абсолютно "невероятен" щото просто и тука уцелих най-добрият учител по :"виж ме колко съм негативен и не взимай пример от мен...",колкото до плазмата...телевизия гледам ама наистина рядко,къде по дяволите да я натикам тая плазма,или къде да я нося..по-скоро бих си купила ново колело,каравана,сърф,блендер....някаква полезна джаджа....

разчистила съм хоризонта от приятели и от неприятели също.

то е като да вървиш сам по улицата в тъмното,в град в който вече не живее никой.

никого не срещаш,и никой не те дразни.просто си ходиш по тротоара..