когато не се отказваш от навика да умираш

гледам как свети слънцето между боровете.
мисълта ми зацикля в тъканта на клони и лъчи...
скитам в нищото,времето е вече проклятие,машина която ме обстрелва с куршумени секунди...
залповете им трещят около мен,хвърчат микроскопични парчета кора от дърветата,парчета от зениците и съня ми...
но толкова.
аз не съществувам във времето.то ме съдържа в себе си,а някой да знае как време може да се самоубие...
в червените изгреви,на второто слънце което познавам,синята трева,лилавото сърце и жълтата кръв на подобните ми,ще има ли от онова време,на онази синя планета,...
сини морета и сини небета ...